— Молим ти се, защо ще се извиняваш! — възрази му Ачо. — То си е точно, както се изрази, не ни обичат те нас, не ни признават за малцинство.
— Обаче ще се обърне карта и ще се види тогава кой е малцинство и кой не знам какъв си. То отсега си личи по едно нещо и ще ти кажа по какво! — Стоил вдигна показалец на височината на носа си, сякаш приемаше като с антена откритието, което го бе озарило в тоя момент. — То се познава по децата! По колко деца има българинът, питам те аз? Най-много едно, рядко — две! Че както е тръгнало, какво ще остане от България след тебе, след мене? На кого ще оставим децата и внуците, питам те аз?
Стоил Рошков се развълнува искрено, клепачите му набъбнаха от сълзи; той изпи бирата си и доста време остана замислен, заслушан някъде навътре в себе си или към вътрешността на жилището, откъдето се дочу бебешки плач.
— Касандричка! — скочи Павлина.
Ачо я изчака да влезе и кимна след нея.
— А нейният Луков й погоди номер: ската се някъде, кога дойде време да ражда, и требе да е вече по Канадите и разните Америки. Българска му работа!
— А, не! — Рошков му възрази. — Не съм съгласен, защото аз какъв съм? Не съм ли българин? Не живея ли в България?
— Живееш…
— Щом живея в България, и аз съм българин. Първичен българин, дето вика Боян ченгето. Одеялото ми — без чаршаф, гардеробът ми — без врати! Аз съм кристал — българин!
Изпиха още по бира, наближи пладне, Стоил Рошков погледна своя „Ролекс“.
— Да ставаме, брато, работа ни чака! Къде ти е торбата с чукалата?
Ачо я донесе. Бяха чукала за калайдисване на бакър: поялник, бучка нишадър, киселина, сипана в шише от мастило „Пеликан“, пръчка калай, потъмняла от примеса на олово. Имаше и опушена бензинова лампа, но Рошков я отстрани — беше обемиста, правеше торбата тежка и неудобна за носене. Защото истинско калайдисване нямаше да има — чукалата бяха за прикритие на дейността, която Ачо трябваше да върши.
Опелът на Рошков ги откара на гарата. Паркираха в северната й сянка, до пиацата на градските таксита, и отидоха да пият кафе в „Лилия“. Точно в дванайсет се появиха двете кючеклийки, както ги представи Рошков на калайджията — шестнайсет — седемнайсетгодишни момичета, наскоро станали от сън, ако се съдеше по влажните им прически.
— Тони и Сони! — представи ги Рошков с работните им имена. — Като ги гледаш, стават ли за оправяне?
— Уха! — Ачо оголи розови венци.
— Обаче само с гледане! — предупреди го Стоил. — А си пипнал, а съм потрошил лапата ти! Защото ти ще им бъдеш гард! Ясен ли съм!
— Разбрано, батко!
— Ще се навърташ край Ротондата и ще питаш има ли мераклии за калайдисване. А с едно око ще гледаш Тонито и Сонито. Опита ли се някой да ги закачи, хвърляш се като тигър — саблезъб!
— Като лъв!
— Лъвът е тромав, тигърът е за предпочитане, а саблезъб значи, че оная му работа е винаги под четирсет и пет градуса наклон — каза Рошков, доволен от шегата си, предназначена за повдигане на настроението на момичетата. Сони и Тони се разсмяха.
Изчакаха ги да изпият капучиното и тръгнаха: Рошков към Боксониерата — една стая наблизо, която бе наел за бизнеса с млада плът; а ромът и момичетата слязоха в подлеза, облицован с порцелановобели плочки преди осемдесет години.
Преметнал торбата през рамо, корясала и пробита на места от киселината, ромът се разхождаше напред-назад, докато събере кураж и извика:
— Калайджиятаа! Лъска, джули… джам прай!… Калайджията!
Край него шумеше пътникопотокът на пристигащото и заминаващо население.
Населението се интересуваше от разписания на влаковете, от коловози и перони, от закуски и разхладителни питиета, от вестници и кръстословици и от присвоителите на чужда собственост; но отминаваше с пълно равнодушие предложението за калайдисване на бакърени съдове.
С приближаването на есента заетостта на Дами в птичата ферма се увеличаваше и все по-малко време им оставаше да сядат под лозницата и да записват на касетофона размишленията на стария учител по педагогическите проблеми. И на самия Петър Диамандиев тия мемоари почваха да опротивяват: съзнаваше, че един селски даскал, участвал цял живот в професията като практик, едва ли има да каже кой знае какви нови неща, та да смае читателите. След като изприказва сантименталните спомени от младите си години, постепенно усещаше, че го обхващаше доста груб скептицизъм: какво бе правил всъщност през този половин век? Беше получавал заплата от бюджета на държавата, тоест от данъкоплатците! За да забавлява по няколко часа от деня децата им, да ги предпазва от празно скиторене по улици, по реки, блата, гори. Това е донякъде ползата от училището, но достатъчно ли е? Или безсмислените часове, прекарани пред черната дъска в изписване на формулите хаш две о, три цяло и четиринайсет, квадратът от сбора на двата катета е по-голям от квадрата на хипотенузата… За чий бяс му е на човека Питагоровата теорема, когато всяко нормално създание вижда, като застане на площада, че хипотенузата е по-късият път от обикалянето по края! Петдесет години Просветното министерство водеше война с момчетата за късото подстригване! Той самият, като млад директор, е заставал с ножицата на входната врата и е кръцвал по кичур от главите на не изпълнилите министерската заповед. Защо? За да ги накараме после да оставят коси до раменете, да ги усукват на конски опашки, да ги плетат на плитки! Идиотска последица от предишна идиотска разпоредба! Ами зубренето за високи бележки, за отлични дипломи — та семестриални изпити, та колоквиуми, олимпиади, помощни групи, състезания, надпревари, съревнования — не училище, а стадион от пощръклели, оглупели и озверели същества, подгонени от неведоми сили час по-скоро да избягат от детството си и да се хвърлят в мътните води на големия живот…