Дълго време се утешаваше с мисълта, че децата на Градуил са добри, послушни, донякъде трудолюбиви — най-вече ранните набори, когато още имаше частни стопанства и бащите им ги водеха по ниви и градини да помагат през ваканциите. Премерено обаче с по-сериозния аршин, положението не беше розово: за половин век от Градуил не бе излязла нито една ярка личност, не бе се родил нито един учен, откривател, министър, прочут артист, певец или футболист в края на краищата, вдигач на щанги или имитатор на животински гласове като Христо Пилето. Имаше един Симеон Симеонов, който сега бил милионер в Щатите, известен физик, на когото дядо му всъщност е от Градуил; беше аптекар в селото преди Девети, по-късно го пратиха в Белене заради роднински връзки с Трифон Кунев, опозиционер от групата на Никола Петков. Та този внук на аптекаря, като студент в Политехниката, направил впечатление на професорите, надушват го военните и го изпращат на специализация на Запад, откъдето той вече не се връща и бива обявен за невъзвращенец, а името му — забранено за публикуване в българските медии. Наши българи бяха му ходили на гости, приел ги в имението си и се отнесъл вежливо с тях — споменал и за Градуил, родното място на дядо му; но бил обиден на България за затриването на целия му род и казал, че никога повече нямало да стъпи на българска земя.
Това го бе прочел с очите си в един вестник, донесен от Дами; помнеше как му стана тягостно на душата, сякаш бяха го заловили да краде в чужд бостан.
— Познаваш ли ги тия Симеонови? — попита го Дами, забелязал горчивата сянка, легнала на лицето му.
— Дядо му знам, аптекаря. Родът им беше от Гръцка Македония, избягал през Балканската. Бегълците им викаха. Бяха почнали от една ярмомелка на барата; после — дараци, чепкала, маслобойна… Трима братя, най-малкия бяха изучили за аптекар. Измряха за късо време, след национализацията: взеха им маслобойната! Срам ме е, като си спомня… Млад учител, ремсист, трябваше да правя протокол за наличното имущество… Пишех красиво и околийският комитет ме награди с романа „Чайка“…
— Продължавай! — Дами бе включил касетофона; конец се навиваше вътре, не лента, и бридаше бримка по бримка изминалото време.
— Да спрем по-добре, Даме! Какво да продължавам? Не ми олеква на душата, не ми става по-добре; ще излезе, че склерозата е по-доброто за човека, умно го е замислила природата! Забърсва от паметта ти преминалото, както бършех с гъба сюнгер тебешира от черната дъска…
— За индивида може да е полезна забравата — държеше на своето Дами, — но обществото трябва да помни и да знае, ако иска да живее и да се развива нататък. Продължавай!
— Откъде тръгнахме, къде стигнахме…
— За дарбата говорехме, за белязаните свише, които един ден стават личности; много ли са, малко ли са?