— И друг път ми е минавала мисъл такава: във всеки клас има едно-две будни деца — останалото е равна, инертна маса… Така е в първи клас, така е и в прогимназията. Същото съотношение се запазва в гимназията, в казармата, в цеха, в бригадата… Умножи го по мащабите на държавата, ще получиш същия процент будни мъже и жени. Не е ли малко за едно общество?
— Чакай, чакай! За какъв процент става дума?
— Да речем, четири — пет на сто?
Дами се разсмя.
— Малко е множко, татко! Малко е множко…
— Како Стелче!
Циганинът я викаше отсреща и като се засмя, тя го позна: Ачо от Каунци!
— Ти пък какво правиш тук, какиното?
— Калайджия съм! — Торба с инструменти висеше през рамото му. — Калаисвам бакър, правим улуци — бачкаме за марото!
Като гледаше изтънелите му уши и плоския корем, не беше злоупотребявал с марото. Тя носеше плик с четири банана, отчупи един и му го подаде.
— Аз банана ще взема — каза циганинът, — обаче ти ще черпиш за друго… Видях твоя инженер…
— Николай?
— Същия! Видях го в Селяметя; да пукна, ако лъжа!
Дръпнаха се настрани и той й описа в порой от излишни подробности мига, когато бе мярнал от мерцедеса изчезналия й съпруг. Нямало грешка, той бил, само имал брада и носел торба с покупки, значи живее в Селяметя; в Селяметя квартирите са жълти стотинки; ако го срещне пак, ще й обади, само да си остави номера на Джи Ес Ем-а.
— Нямам Джи Ес Ем — каза Стела.
— Тогава ще търсиш мен — тук съм денем, на Ротондата, бачкам редовна смяна!
Тя му даде дребна банкнота да се почерпи и взе автобуса за Профилакториума. На двора Луко бе вдигнал на бичмета задницата на ифата и с помощта на прахосмукачка връщаше километража.
— А, ти ли си, коте? — Той кимна към таблото. — Гледай на таблото дали превърта тая джаджа!
Спидометърът въртеше цифрите назад с бясна скорост. До довечера ифата щеше да изглежда на километри като новородена. Бяха решили да я продават и да купят два буса, по-маневрени и икономични на гориво.
Джими бе обзавел две стаи на горния етаж; тя имаше ключ за едната, прибра се, взе душ и полегна. Но не можа да заспи, развълнувана от известието за Ники. Жив беше, темерутът, не бе се хвърлил в Дунава, нито бе минавал на другия бряг… Скатал се е някъде в циганския квартал, където навалицата е предостатъчна, за да изчезнеш като зърно в чувал с къклица. В Селяметя няма домови книги, домоначалници, полицай не смее да замръкне, като в китайския квартал на Ню Йорк…
Към четири следобед се върна и Джими, пиха кафе на верандата, загледани към мръсния небосклон на Гюргево, и обсъждаха как да стане издирването на Никсън. Видя им се много калташки да тръгнат с аудито из сокаците на Селяметя и да търсят по сляпата система зрънцето Ники сред къклиците. Въпреки това тръгнаха.
И се прибраха по тъмно без никакъв резултат.
Няколко дни по-късно Луко бе ходил на Лома да бие толстолоб със саморъчно направена бомба и когато избирал удобен залив, минал предпазливо покрай скалите; сякаш някакъв извънземен глас му наредил да погледне в една маара — той наричаше пещерите маари. И като погледнал — видял негова милост да седи на дюшек, спуснал крака като от горно легло на спален вагон, и да се грее на есенното слънце.
После двамата хвърлили бомбата и сега носеха найлонова торба с един толстолоб и няколко по-дребни мрени и кленчета, улов, достатъчен за една сносна вечеря.
Вечеряха тримата — Джими бе заминал за Стари хан; погледаха телевизия, новините бяха тъпи, само около фиксинга на долара имаше раздвижване: от няколко дни зелената валута бе скочила от двайсет и два на двайсет и седем лева, което означаваше, че тръгва инфлация.
— Майната му! — каза Стела, изпила две чаши русенски димят, рекламна бройка, подарък от Йоргаки Цанев. — Да му мисли който има пари в дюшека… Никсън, в твоя пещерен дюшек имаше ли някоя пачка, да не си я забравил случайно?
Ники се усмихваше мълчаливо: той още не можеше да си възвърне начина на говорене в общество след цял месец, прекаран в безмълвие.
Стела имаше още гратиси от радиото: Евтимов наскоро бе открил пийпшоу в района на хотел „Рига“, взеха такси от Колелото и отидоха да позяпат час-два, докато станеше време за спане. Заведението беше цялото от синьо стъкло, с неонови тръби и звезди в кръг, пунтиращи знамето на Евросъюза. Гардове със сини каски стояха на входа и се мръщеха на гратисните документи, които им показаха; накрая доведоха пийп-директора Лющеров, бивш шеф на окръжен театър и приятел на Жоро Евтимов. Той също не бе във възторг от хартийките, които не носеха никакъв приход за заведението, но знаеше, че Стела е приятелка на боса, затова преглътна ругатнята, която бе на върха на езика му, и ги отведе в залата. Намери им три прилични места.