Скромен състав от йоника, тромпет и барабани свиреше полу на закрито, за да поддържа илюзията, че е многоброен. Две двойки балерини в стил „Мулен руж“ и „Кабаре“ с Лайза Минели играеха канкан. После останаха по гащи от пурпурен сатен с дантели и преминаха на агресивни пируети с акценти върху отделните части на човешкото тяло. Изглежда, че тренираха отскоро, защото синхронът се губеше от време на време, а наблизо, от тъмното, се чуваше Лющеров да суфлира малко нервно: „Краче, цица, полудупе, дупе… Краче, цица, полудупе…“ Пурпурът на една от кобилките бе издут повече и това не остана незабелязано от Луко.
— Оная, с крилцата, ще вземе да изхвърчи нанякъде — пошегува се той.
— Можеше да не го казваш! — смъмри го Стела.
— Ама лъжа ли? То се вижда от самолет! Говореше за дамските превръзки „с крилца“, рекламирани всяка вечер по телевизията и добили популярност сред населението от всички възрасти.
— Интелигентният човек не плещи за всичко, което вижда. Премълчаването също е талант.
— Хайде, аз съм тъпак, вие сте интелигентни! — Луко се обиди. — Само че интелигентните винаги са ги чукали тъпаци като мен!… Не ме ядосвай, че нощес ще ти спукам гьона!
— Млъквай!
Когато си тръгнаха, заканата му вече бе придобила по-завършена форма. Бяха излезли на площадката пред „Рига“ и докато Ники уговаряше такси за Профилакториума, Луко я попита:
— Твоя педал къде ще го сложим да кърти? Или ще правим шведска маса?
Стела шавна рамене: после ще видим! Омръзна й да поправя простотиите му: бъркаше шведската тройка с маса…
В хладилника откриха начената бутилка водка и салам „Петрохан“. Стела ги остави да си допиват, а тя се прибра на горния етаж, защото на утрото вече правеха репетиции пред камера и не трябваше да има сенки под очите.
В два и пет румънската й колежка от букурещкото студио затвори папката си и пожела „буна ночи“ на зрителите. Луко удари с дъното на чашата си бутона на дистанционното.
— Никсън, заведението се затваря!
— Кой те е спрял, лягай си! — каза Ники с надебелял език: след месечната диета студеното питие му се виждаше божествено приятно.
— Ти си лягаш тук, аз — на… друго място! — каза Луко възможно най-деликатно.
— Ти — тук, а аз — на другото място! — заяде се Ники.
— Сега ще се бием ли? Само казваш — и нямаш проблеми! Ще те разфасовам за отрицателно време!
— Известно ми е, че си простак!
— Млъквай, задник!
Крошето на Ники го повали на кушетката; той ахна повече от изненада, отколкото от болка. В следващия миг го видя съвсем отблизо, възседнал гърдите му, а пръстите му се мъчеха да обхванат плътно шията му. Изведнъж потъна в нещо меко, което спря дишането му; мисъл като искра се совна в съзнанието му: тоя ще ме души с възглавница!
Долавяше някаква отработеност в действията на нападателя, професионална сръчност на човек, който не върши за първи път тази операция. Но не изпита страх или паника; знаеше, че са различни категории в килограми, мускули, издръжливост.
Секунди по-късно картината бе огледално противоположна: Ники лежеше по очи, с ръце на гърба, на които Луко намотаваше парче сезал. Но още не бе се примирил с настъпилия обрат и правеше отчаяни усилия за съпротива, за което получи предупреждение.
— Кротувай, да не сложа сизала на врата ти!
Напоследък правеше впечатление, че вестниците лансираха въжето от изкуствени влакна като предпочитано средство от самообесващите се.
Като се увери, че вече нямаше проблеми с вързания, Луко Луков изгаси осветлението и се отправи към втория етаж. Стела не бе заключила като друга нощ, явно бе мислила, че когато долу са двамата, взаимно ще се неутрализират.
Тя го усети и прошава недоразбудена.
— Кой си?
— Кротко, коте! Кумчо Вълчо ти иде на гости!
Като малък той не бе чул нито една приказка изцяло и докрай, главата му бе пълна с безформени парчета от истории, образи, герои, от които вече никога не можеше да се сглоби приказен съд, пъстър и звънтящ от нежност, какъвто му се искаше да има в този нощен час…
… Болката в китките изостряше сетивата на Ники, съзнанието му просветляваше като утрото навън. Надигна се и успя да запали лампата — с нос, с чело, с език, ако се наложеше: инженерната мисъл търсеше алтернатива на човешките пръсти. Отвори с крак стенния шкаф — там висеше брезентовият калъф с ловната пушка на Луков. От сумката се подаваше дръжката на ножа „Рамбо“; той го изтегли с уста. Сума време му трябваше, докато го закрепи в захапката на чекмеджето на масата; получи се донякъде дървено менгеме. Извърна се с гръб и бавно започна да протрива сизала на острието на „Рамбо“. Хората прорязват суперстомани от чист въглерод, та ще му се опре някакъв си пиклив сезал!