Жул Верн
Дунавският лодкар
Глава първа
Състезанието в Зигмаринген
На 5 август — събота — 1876 година, многобройна и шумна навалица изпълваше голямата зала на кръчмата „Рибарска среща“. Песни, викове, звън на чаши, ръкомахания и възклицания се смесваха в една невъобразима глъчка, над която се издигаше от време на време това „хох“, с което обикновено немците изразяват радостта си. Прозорците на кръчмата гледаха направо към Дунава и покрайнините на малкия, очарователен град Зигмаринген, разположен почти в началото на голямата средноевропейска река.
Привлечени от окачения над входната врата надпис с красиви готически букви, там се бяха събрали членовете на „Дунавската лига“ — международно сдружение на рибари от различни крайдунавски народности. Богатият обяд, който беше събрал около масите стотина поканени, всички рицари на тръстиковата въдица, фанатични и страстни риболовци, беше към своя край. Ако се съдеше по разхвърляните бутилки, сутрешните упражнения навярно твърде много бяха възбудили тяхната жажда.
Беше 3 часа следобед, когато зачервените от бирата гости напуснаха масите. Трябва да се признае, че някои дори се клатушкаха и имаха нужда от подкрепата на своите съседи. Но повечето се държаха здраво на краката си, като достойни и изпитани участници в тези дълги гощавки, които ставаха по няколко пъти в годината след състезанията, устройвани от „Дунавската лига“.
Продължителни и твърде тържествени, тези състезания бяха много популярни по цялото течение на тази знаменита с жълтеникави води река, а не синя, както се възпява в прочутия валс на Щраус. Тук идваха състезатели от Баденското херцогство, от Вюртемберг, от Унгария, от Сърбия, от Румъния и дори от поробена България. Току-що завършилото състезание беше второто през 1876 година. Състезателите излязоха от града в 5 часа сутринта, за да отидат на левия бряг на Дунава, недалеч от Зигмаринген. Те носеха униформата на сдружението: къса блуза, която позволяваше свободни движения, панталони, натъпкани във високи ботуши с дебели подметки, и бял каскет с широка козирка. Разбира се, те носеха със себе си и всички ония рибарски съоръжения, които изискваше „Рибарски наръчник“, като: рибарски пръчки, въдици, изкуствени мухи, стръв, сонди и пр. Точно в 6 часа 97 състезатели застанаха по местата си, готови да хвърлят въдиците. Прозвуча ловджийски рог и 97 въдици едновременно увиснаха във водата. На състезанията се раздаваха много награди: първите две от по 100 флорина се даваха на рибаря, който уловеше най-много риба и на този, който успееше да хване от най-едрия вид. Към 11 часа звукът на ловджийския рог оповести края на състезанието. Журито на състезанието се състоеше от председателя на „Дунавската лига“ господин Миклеско и от 4-ма членове на сдружението. Работата на журито беше много деликатна и отговорна, тъй като те трябваше да дадат справедлива и безпристрастна оценка на всеки един от състезателите. Резултатите от състезанието оставаха в тайна до момента на раздаването на наградите, а това ставаше винаги след тържествено угощение, в което участваха всички състезатели, журито и повечето членове на „Дунавската лига“. Най-после моментът за това беше настъпил. Всички рибари и любопитните, които бяха дошли от Зигмаринген, чакаха с нетърпение, настанени удобно по пейки и столове пред естрадата, на която стояха председателят и другите членове на журито. Когато всички заеха местата си, с димящи лули в уста, председателят г-н Миклеско се изправи.
— Тишина! Слушайте… — завикаха от всички страни.
Г-н Миклеско пресуши най-напред една халба бира, която посребри върховете на мустаците му, и започна:
— Драги колеги — каза той на немски език, за да го разберат всички членове на „Дунавската лига“, — не очаквайте от мене класически подредена реч. Ние не сме се събрали тук, за да се опиваме с тържествени речи, а за да си поговорим за нашите дребни работи като добри другари, бих казал като братя, ако това определение би ви се видяло подходящо за едно такова международно събрание…
Последните му думи бяха посрещнати с единодушно ръкопляскане и с виковете: „Много добре! Много добре!“.
След като изпразни отново халбата си, г-н Миклеско продължи. Той постави въдичаря в първите редове на човечеството като изтъкна всички качества и добродетели, с които го е надарила природата. Той си позволи даже да постави изкуството на рибаря по-високо от това на ловеца.
— Може ли да се сравнява — извика той — ловеца с риболовеца?
— Не!… Не! — отговори цялото събрание.
— Трудно ли е да убиеш един заек или яребица, когато я виждаш ясно пред себе си и когато едно куче (ние имаме ли кучета?) ви е открило следите им!… Вие виждате дивеча отдалеко, прицелвате се свободно в него и с десетки сачми, повечето от които са изстреляни напразно, го убивате. А рибата не може никога да се проследи с поглед. Тя е скрита под водата… Колко хитрост и изобретателност, колко ум и сръчност са необходими, за да я накараме да захапе въдицата и да я изкараме от водата — ту увиснала на върха на въдицата, ту живо трептяща, сякаш ръкопляска на победата ни!…