В момента, когато каруцата спря, слънцето току-що изгряваше.
— Хей, ханджията. Отвори! — извика един от хората в каруцата, като почука на заключената врата с дръжката на камшика си.
— Идвам — отговори отвътре разбуденият ханджия.
Когато каруцата влезе през широко разтворената врата, коларите побързаха да разпрегнат конете. През това време кръчмарят се въртеше около тях, опитвайки се да влезе в разговор, но те му отговаряха неохотно.
— Вие, приятели, много рано пристигате! Сигурно сте пътували през цялата нощ.
— Както изглежда — процеди един от коларите.
— А надалече ли отивате?
— Близко или далече, то си е наша работа.
Коларите се нахраниха добре, а след това отидоха да спят — единият върху сламата в конюшнята, другият под чергилото на колата. Беше обяд, когато те станаха и поискаха отново да ядат. През всичкото това време ракията се изливаше като вода в ненаситните им гърла. Следобед много коли се спряха пред кръчмата. Дойдоха и много пешеходци, повечето селяни, за да ударят по чашка ракия. Почти всички бяха познати на кръчмаря и един след друг се чукаха с него.
През този ден имаше за какво да се говори. Станалото през нощта престъпление вълнуваше всички. Новината бе донесена от първите минувачи и при разговорите всеки прибавяше по нещо ново.
И така, ханджията последователно научи, че разкошната вила на граф Хагенау, намираща се на около петстотин метра от брега на Дунава, е била ограбена, а пазачът Кристиян — тежко ранен.
Двамата колари не вземаха участие в разговора и стояха мълчаливи настрана, но беше явно, че не пропускаха нито една дума от разговорите. Постепенно кръчмата се изпразни и към шест часа вечерта те останаха отново сами. Единият от тях повика кръчмаря.
— Какво желаят господата? — попита той.
— Сложи нещо за вечеря — каза единият от тях.
— А след това ще спите ли тук?
— Не, любезни ми кръчмарю — отговори му същият колар, който изглеждаше по-общителен. — Щом вечеряме, веднага заминаваме.
— През нощта?… — учуди се кръчмарят.
— Да, през нощта. За да бъдем утре сутринта рано на пазара.
— В Сент Андре?
— Там или в Гран, зависи от обстоятелствата. Чакаме всеки момент един приятел, който ще ни каже къде да откараме стоката, за да я продадем на изгодна цена.
Щом кръчмарят влезе в кухнята, за да им приготви вечерята, единият от коларите каза тихо на другия:
— Чу ли, Кайзерлик? Работата е разкрита.
— Ти знаеше, мисля, че тя не може да остане скрита.
— И полицията начело с Драгош е наоколо.
— И какво от това? Ще има да ни търсят…
Стъмваше се, когато пристигна лицето, което очакваха. Между тримата се завърза бърз разговор.
— Е, какво ново? — попита единият от коларите.
— Успяхме да затворим Драгош!
— Кой беше натоварен с тая операция?
— Пенко.
— Това е добре… А ние какво ще правим?
— Впрегнете веднага и тръгвайте!
— За къде?
— За Сент Андре, но на петстотин метра оттук ще свърнете обратно към кръчмата. През това време, предполагам, тя ще бъде вече затворена. Ще минете незабелязано край нея и ще поемете на север.
— Къде ни чака кораба?
— При устието на рекичката, която идва от Пилис.
— Там ли е срещата?
— Не точно там, а на поляната вдясно от пътя. Не я ли знаеш?
— Знам я, разбира се.
— Петнадесет души от нашите вече ви чакат там.
— А ти?
— Аз ще се върна, за да доведа останалите, които са на пост.
Пет минути по-късно колата потегли. Лицето, което дойде при коларите, тръгна в обратна посока — към Гран, но кръчмарят не го забеляза. Той вече беше затворил кръчмата и вероятно спеше, когато колата мина край нея.
Беше около десет часа и половина вечерта, когато колата се отклони от пътя и навлезе в една рядка гора.
— Кой е там? — извика един глас в тъмнината.
— Кайзерлик и Фогел — отговориха коларите.
— Минавайте — каза гласът.
Зад първата редица дървета колата се спря на една полянка, където петнадесет души спяха изтегнати на тревата.
— Шефът тук ли е? — попита Кайзерлик.
— Още го няма.
— Той ни каза да го чакаме тук.
Малко след това пристигна и главатарят, придружен от десетина човека.
— Всички ли сте тук? — попита той.
— Да — отговори Кайзерлик.
— А Пенко?
— Тук съм — отговори един плътен глас.
— Е, какво?… — попита неспокойно главатарят.
— Успех! Птичката е в кафеза на кораба.
— В такъв случай, веднага тръгвайте! Дунава е на петстотин крачки от тук и ние бързо ще натоварим всичко. След това Фогел ще отведе колата и тези, които са от тоя край, ще си отидат спокойно по домовете. Останалите — с мен на кораба!