Тъкмо се канеха да тръгват, когато един от хората, поставени на пост край пътя, дотича бързо.
— Тревога! — каза той със снишен глас.
— Какво има? — попита главатарят на бандата.
— Слушайте!
Всички се вслушаха. Чуваше се шум на стъпки и неясен говор на хора, които минаваха недалеко по пътя.
— Ще останем тук на поляната — заповяда шефът. — Те ще минат, без да ни видят. Тихо!
Той се оказа прав. Групата вече беше задминала полянката, когато един инцидент обърка всичко.
Един от конете, уплашен от минаването на хората по пътя, изпръхтя и продължително изцвили, което другите коне веднага повториха.
Минувачите спряха веднага.
Това бяха група полицаи, които се спускаха към реката под командата на Карл Драгош, който бе възстановил напълно силите си след сутрешното премеждие.
Ако хората от поляната знаеха това, тяхното безпокойство щеше да бъде двойно по-голямо. Но както видяхме, главатарят им вярваше, че опасният полицай е вън от борбата. На какво се дължеше тази негова заблуда, ще поясним в следващата част на разказа.
Същият ден сутринта Карл Драгош и Улман, след като изминаха двеста-триста крачки по брега, стигнаха до една лодка, скрита между тревата, и отплуваха с нея на десния бряг.
— Тук ли е извършено престъплението? — попита Карл Драгош.
— Да — отговори Фридрих Улман.
— В коя посока?
— В околностите на Гран.
Беше три часа следобед, когато те пристигнаха във вилата на граф Хагенау. И Карл Драгош поиска веднага да го отведат при леглото на ранения пазач.
Въпреки тежкото състояние на ранения, Драгош все пак можа да измъкне някои сведения от него. Една разбойническа банда от пет или шест души беше нахлула във вилата към полунощ, изкъртвайки вратата. Кристиян, който спял в една от стаите, се събудил от шума и тъкмо се готвел да стане, когато паднал ударен с нож в рамото. Какво е станало по-нататък, той не си спомня, защото веднага след удара изпаднал в безсъзнание. Все пак той смътно си припомни, че техният шеф бил някой си Ладков, тъй като бандитите на няколко пъти преднамерено споменавали това име. Колкото до самия Ладков, който носел маска, бил висок здравеняк с руса брада и сини очи. Последната подробност накара Драгош да се позамисли. Той не се съмняваше, че Илия Бруш беше рус, но неговите коси бяха боядисани, а боята не се маха вечер, за да се сложи сутринта като перука. Като установи какъв голям грабеж е бил извършен в луксозно мебелираната вила, криеща толкова скъпоценни неща, Карл Драгош каза:
— Всичко това не би могло да бъде отнесено на гръб. Затова им е било нужно да напълнят цяла кола. Остава да намерим следите на колата.
Следите на колата скоро бяха открити. На двора пред вилата в почвата личаха следи от широки колела, а земята около тях беше изпотъпкана от конски копита, което показваше, че конете са чакали на това място доста време.
След като проследиха внимателно следите на около стотина метра извън оградата, Карл Драгош повика Улман.
— Зная къде са нашите птичета… Или поне в коя посока са тръгнали.
— Смея ли да попитам… — започна Улман.
— Откъде имам тази увереност? — продължи Драгош. — Много просто. Когато видях, че толкова много неща са задигнати, веднага ми стана ясно, че за да се пренесат, е необходима кола.
— Както сам се увери, лесно открихме следите й. Това е била каруца, теглена от два коня. На десния кон липсва подковата на предния десен крак.
— Как можахте да узнаете всичко това? — възкликна смаян Улман.
— Много просто, Улман. Земята още не е изсъхнала от последния дъжд и следите от конете и от каруцата са добре запазени. По същия начин открих, че каруцата, напускайки вилата, се е обърнала наляво, т.е. в противоположна посока на Гран. Следователно трябва да тръгнем в същата посока, докато е още светло и да следваме следите на коня с липсващата подкова. Уверен съм, че тези типове не смеят да пътуват през деня и вероятно ще чакат някъде, докато се стъмни, затова събери всички твои хора и — на път!
Драгош и хората му трябваше да изминат много път, преди да открият друга следа. Беше около десет и половина вечерта, когато, след като претърсиха безрезултатно няколко чифлика, те стигнаха до кръчмата, в която се бяха отбили през деня двамата колари. Карл Драгош похлопа силно на вратата.
Кръчмарят излезе полуоблечен и силно изплашен. Полицаите веднага го подложиха на разпит.
— Да — отговори той. — Рано тази сутрин една каруца с двама души дойде в хана. Те прекараха целия ден тук и към свечеряване при тях дойде още един човек. В девет и половина отпътуваха към Сент Андре.