Като чу шума от превъртането на ключа в бравата, Стефан Ладков успя с отчаяно усилие на мускулите си да се промъкне през тесния отвор и да полети в реката. Когато изплува над водата, течението вече беше го отнесло на известно разстояние от кораба. Пред него беше свободата. Оставаше му само да преплува до единия от двата бряга, за да бъде в пълна безопасност.
Изведнъж пред него се изпречи тъмният силует на лодка. Колко голямо бе неговото вълнение, когато позна в нея своята лодка! Тя бе завързана здраво за кораба и леко се поклащаше от течението. Той се залови за кормилото и за момент остана неподвижен. В нощната тишина до него достигнаха гласове. Там навярно спореха за неговото бягство. Гласовете се повишиха, после замлъкнаха и отново настъпи тишина. Стефан Ладков се качи безшумно в лодката. Под покрива на каютата мракът беше още по-плътен. Като не можеше да различи нищо, Стефан Ладков се опита да разпознае пипнешком своите вещи. Не, нищо не му бяха взели. Бельото и дрехите си стояха, както ги беше оставил. Дори и ножът му стоеше непобутнат. Стефан го взе, пропълзя по корем до края на лодката и с един удар преряза въжето, с което тя беше привързана към кораба.
Лодката се понесе по течението и когато се беше отдалечила на значително разстояние от кораба, той грабна веслото и започна отново да гребе с всички сили. Той не знаеше къде точно се намира. Трябваше да следва течението, защото в тази посока бяха Русчук и Неша.
Бяха изминали не повече от двайсет минути, когато до ушите на Ладков достигна смътно някакъв далечен вик. Странен трепет сви сърцето на лодкаря. Къде беше чувал подобен глас? Човек би помислил, че това е гласът на Неша… Той беше престанал да гребе и се вслушваше в глухия шепот на нощта.
Викът не се повтори. Всичко наоколо мълчеше и лодката се носеше безшумно по водата. Неша!… В главата му се въртеше само това име… Но времето летеше. Сигурно беше полунощ, когато на десния бряг се появиха неясните очертания на къщи. Няколко часа по-късно друго село се показа на хоризонта. Това беше Нови Бановец, което рибарят също отмина, без да го разпознае. Щом стана съвсем светло, Стефан Ладков побърза да промени своята външност. За няколко минути той почерни косата си, обръсна брадата си и сложи нови тъмни очила. След това започна да гребе със същата енергия. Към осем часа сутринта върху десния бряг на реката високи камбанарии се врязаха в небето, докато пред лодката един по-далечен град се очертаваше на хоризонта. Стефан Ладков подскочи от радост. Той добре познаваше тези градове. Единият, по-близкият, беше Землин, последната Дунавска крепост на Австро-Унгарската монархия; другият, точно срещу него, беше Белград, сръбската столица, разположена също на десния бряг на устието на река Сава. Значи и по време на пленничеството си, той е продължавал да се приближава към своята цел, изминавайки, без да подозре повече от петстотин километра.
За момента Землин беше неговото спасение. Но как би се решил да поиска помощ? Нали трябваше да разкаже за своите преживявания, за своето пленничество, за бягството си от кораба? Тогава щеше да започне разследване и сигурно щяха да открият истинското му име, което се бе заклел да не разкрива никога, каквото и да се случи. След половин час той привърза лодката си на кея. Пред него все още стоеше въпросът: Да мълчи или да говори? Най-после той реши да запази всичко в тайна. По-добре беше да отиде и да си почине в каютата, а след това да напусне Землин незабелязано, както бе дошъл. В този момент четирима души се появиха на пристана и спряха пред лодката. Те скочиха в нея и единият от тях се приближи до Ладков, който го гледаше учудено.
— Вие ли сте рибарят Илия Бруш? — попита той.
— Да — отговори лодкарят, като впи в него неспокоен поглед.
Непознатият разкри дрехата си, за да покаже лентата с цветовете на унгарския трицвет, която опасваше кръста му.
— В името на закона. Вие сте арестуван — каза той, като сложи ръка върху рамото на лодкаря.
Глава тринадесета
Един мъчителен разпит
Карл Драгош не си спомняше по време на цялата си кариера да се е занимавал с друго такова дело, така богато на неочаквани инциденти и тъй мистериозно, както делото на дунавската банда.
Нейната необикновена подвижност, която я правеше неуловима и неочакваността на нейните удари просто го смайваха. А ето сега, че и нейният главатар, след като бяха уловили следите му, ставаше отново неуловим и сякаш се надсмиваше на всички заповеди за арестуването му. Отначало помислиха, че е изчезнал. Въпреки непрекъснатия надзор по двата бряга на Дунава, полицията не можа да открие никъде присъствието му. Без да подозира, че ролята на рибаря в този момент се играеше от Иван Стригов, Карл Драгош не можеше нищо да разбере. Този самозван рибар проявяваше наистина някаква дяволска хитрост. Полицията, предупредена за неговото появяване, напразно бързаше и пристигаше винаги със закъснение. Напразно агентите кръстосваха реката, от лодката нямаше никаква следа. Като че ли се беше изпарила.