Глава шестнадесета
Пустият дом
За пет минутки Стефан Ладков и Карл Драгош достигнаха края на града. По това време Русчук не притежаваше никакво улично осветление, въпреки че беше голям търговски град. Придвижването през нощта по тъмните стихнали улици бе извънредно трудно, особено за този, който не познава града. Стефан Ладков вървеше с вторачен поглед напред, сякаш привлечен от някаква светла цел. Колкото до полицая, той следеше лодкаря с такова внимание, че не забеляза двамата мъже, които излязоха от една уличка в момента, когато той я пресичаше.
Щом последните излязоха на пътя, който отиваше към Дунава, те се разделиха, като размениха няколко думи на български. Когато чу гласа на единия от тях, Драгош трепна. Къде беше чувал този глас? За момент той се поколеба, после остави рибаря и свърна назад. Този глас, който беше чул през оная нощ в гората, където се криеха разбойниците, идваше сега да му посочи една по-сигурна следа.
— Добър вечер, Пенко! — каза на немски Драгош, доловил името на непознатия, който бе вече до него.
Последният изненадано се спря, опитвайки се да пробие тъмнината с поглед.
— Кой ме вика? — попита той тихо.
— Аз — отговори полицаят.
— Кой сте Вие?
— Макс Райнолд.
— Не познавам такъв човек.
— Но аз сигурно Ви познавам, щом Ви повиках по име.
— Вярно е — призна Пенко. — Вие навярно имате силни очи. Какво искате?
— Ами, да си поговоря — заяви Драгош — с Вас и с един друг човек. Затова съм дошъл в Русчук.
— Значи не сте тукашен?
— Не! Днес пристигнах.
— Хубав момент сте избрали — засмя се Пенко, правейки намек за бъркотиите в България.
Драгош направи жест на безразличие и добави.
— Аз съм дошъл от Гран.
Пенко мълчеше.
— Не помните ли Гран? — настоя Драгош.
— Не!
— Чудно! Когато бяхте тъй близко…
— Тъй близко! — повтори Пенко.
— Хайде, де! — засмя се Драгош. — Вилата на граф Хагенау…
Сега беше ред на Пенко да трепне.
— Граф Хагенау?… — заекна той. — Не познавам никаква вила, както не познавам и Вас.
— Наистина ли? — отговори иронично Драгош. — И поляната при Пилис ли не си спомняте?
— По-тихо! — каза той, не криейки вече своето вълнение. — Луд ли сте да викате така!
— Защо? Тук няма никой — забеляза Драгош.
— Човек никога не знае — възрази Пенко. — Кажете какво има?
— Искам да говоря с Ладков — отговори Драгош, без да понижава глас.
— Шт! — прошепна Пенко, като се озърна плахо. — Вие сякаш сте се зарекли да ни обесите. Има неща, които не трябва да се говорят на улицата.
— Не държа да Ви говоря на улицата — отвърна Драгош. — Да отидем някъде!
— Къде?
— Няма значение къде! Няма ли наблизо някоя кръчма.
— На две крачки оттук.
— Тогава да отидем!
— Добре — отстъпи Пенко. — Следвайте ме!
След петдесетина крачки те излязоха на малко площадче. Срещу тях блестеше слабата светлина на един прозорец.
— Тук е — каза Пенко.
През отворената врата те влязоха в почти празната кръчма и седнаха на една от масите.
Кръчмарят изтича пред неочакваните клиенти.
— Какво ще пием? Аз плащам — извика детективът, потупвайки се по джоба.
— По чашка ракия — предложи Пенко.
— Донеси половинка ракия!… А ментовка?
— Добре, и ментовка — одобри Пенко.
Докато кръчмарят изпълняваше поръчката, Драгош измери с поглед противника, с който предстоеше да се бори — широкоплещест, с врат на бик, с ниско чело и прошарени коси, това беше без съмнение отличен екземпляр на панаирджийски борец.
След като бутилките и чашите бяха сложени, Пенко подхвана прекъснатия на улицата разговор.
— Значи, казвате, че ме познавате?
— Съмнявате ли се?
— И сте в течение на работата?
— Разбира се, при Гран ние работихме заедно.
— Невъзможно!
— Как невъзможно?
— Нищо не разбирам — измърмори Пенко, като напрегнато се ровеше в спомените си. — Ние бяхме само осем…
— Извинете — прекъсна го Драгош, — бяхме девет души.
— И вие лично участвахте? — настоя Пенко, все още неубеден.
— Да, и във вилата, и в гората също. Аз бях този, който отведе каруцата.
— С Фогел?
— С Фогел.
Пенко се замисли за момент.
— Това не е вярно! — отговори той. — Кайзерлик беше с Фогел.
— Не, аз бях — отвърна Драгош, без да се смущава. — Кайзерлик беше останал с другите.
— Сигурен ли сте?
— Абсолютно! — потвърди Драгош.
Пенко изглеждаше разколебан. Бандитът не беше от най-схватливите. Без да забележи, че току-що разкри пред мнимия Макс Райнолд съществуването на Фогел и Кайзерлик, той прие като доказателство, че събеседникът му наистина го познава.