— Чаша ментовка? — предложи Драгош.
— Не отказвам — съгласи се Пенко.
След като изгълта на един дъх съдържанието на чашата, той промълви:
— Много чудно, за пръв път чужденец се забърква в нашите работи.
— Виж какво, Пенко, откакто бях приет в бандата, аз престанах да съм чужденец.
— Каква банда?
— Безполезно е да хитруваш. Ладков беше този, който ме прие.
— Мълчете! — прекъсна го Пенко. — Предупредих Ви, че не трябва да споменавате това име!
— На улицата — да, но тук?
— И тук както другаде. Навсякъде се чува.
— Защо? — попита Драгош, преследвайки плана си. Бандитът отново стана недоверчив.
— Ако някой Ви попита за него, ще кажете, че не го познавате. Вие знаете доста неща, но не знаете всичко. От стара лисица като мене не можете нищо да изтръгнете.
Пенко се лъжеше. Той не беше толкова обигран, за да се бори с един такъв играч като Драгош и старата лисица си намери майстора. Въздържаността не му бе присъща и детективът, който бе разбрал това, искаше да извлече полза от този му недостатък. Освен това алкохолът направи своето. Чашите с ракия бяха последвани от ментовка и обратно. Ефектът от това скоро пролича. Езикът на Пенко надебеля, очите му помътняха, а предпазливостта му съвсем изчезна. Колкото повече чаши изпразваше, толкова повече растеше жаждата му.
— Ние казахме, значи — подзе Пенко с преплетен език, — че така е уговорено с шефа?
— Уговорено — потвърди Драгош.
— Ти изглеждаш добър и верен другар… Само че!… Ти няма да можеш да го видиш… шефа!
— Защо няма да мога да го видя?
Преди да отговори, Пенко напълни догоре чашата си. След като я изгълта на един дъх, той отговори с пресипнал глас:
— Замина… шефът.
— Къде? — попита Драгош разочарован.
— Той продължава с кораба към морето.
— А кога ще се върне?
— След около две седмици.
Полицаят беше успял да събере достатъчно сведения. Той узна от колко души се състоеше дунавската банда, имената на четирима от тях, посоката, към която пътуваше главатарят им — морето, където навярно плячката щеше да бъде прехвърлена на някой параход, и базата на техните действия — Русчук. Когато Ладков се завърне след петнадесет дни, ще бъдат взети всички мерки за залавянето му, ако разбира се, не бъде заловен при самото устие на Дунава. Много неща още не бяха изяснени. Карл Драгош се надяваше да постигне това при състоянието, в което се намираше неговият събеседник.
— Защо преди малко — запита той с равнодушен тон — ти не искаше да се споменава името на Ладков?
Напълно пиян, Пенко отправи мътен поглед към детектива и в изблик на пиянска нежност го прегърна.
— Ще ти кажа — запелтечи той, — защото си истински приятел…
— Значи — продължи настойчиво детективът, — ти казваше, че не трябва да се произнася името на Ладков, защото…
— Хе! Много си любопитен, момчето ми… Защото Ладков тук се казва Стригов. Това е то…
— Стригов? — повтори Драгош, без нищо да разбира. — Защо Стригов?
— Защото… това му е името… така, както ти се казваш… Впрочем, как ти е името?…
— Райнолд.
— Точно така… Райнолд… ти се казваш Райнолд… той се казва Стригов… това е то.
— Но в Гран?… — настоя Драгош.
— О! — прекъсна го Пенко. — В Гран беше Ладков, тука е Стригов…
— Но все пак съществува и Ладков — извика нетърпеливо Драгош.
— Дявол да го вземе! — кипна бандитът. — Един мерзавец…
— Какво ти е направил?
— На мене?… Нищо… На Стригов…
— Какво е направил на Стригов?
— Той му грабна жената… хубавата Неша.
Неша!… Същото име, което беше изписано на портрета. Уверен, че е попаднал на следа, Драгош слушаше жадно.
— Оттогава станаха врагове… Затова Стригов му взе името… Голям дявол е той, Стригов де!
— Все пак не разбирам — забеляза Драгош, — защо не трябва да се произнася името Ладков?
— Защото е опасно — обясни Пенко. — В Гран и на други места, знаеш какво значи… А тук това е името на един лодкар, който се обявява против властта… Бунтува се глупакът!… А улиците са пълни с турци и шпиони!
— Какво е станало с него? — попита Драгош.
Пенко сви рамене.
— Изчезна — отговори той. — Стригов казва, че е умрял.
— Умрял!
— Това трябва да е вярно, след като жена му се намира при Стригов.
— Коя жена?
— Ами, хубавата Неша… След името и жената. Не се задоволява с малко гълъбчето! Стригов я пази добре на кораба.
Всичко започваше да се изяснява. Той беше прекарал толкова време на кораба не с някой престъпник, а с един патриот изгнаник. Колко голяма трябва да е била мъката на нещастника, когато след толкова мъки и усилия се връща в родното си място, за да намери къщата си празна! Той трябва колкото се може по-бързо да му се притече на помощ!… Що се отнася до бандитите, Драгош лесно щеше да се справи с тях.