Към 11 часа Стефан Ладков изкара лодката от тръстиката и се приближи до кораба.
Достигнал на достатъчно разстояние от него, за да бъде чут, той извика. На мостика се появи човек. Това беше Иван Стригов.
Каква ярост избликна в гърдите на Стефан Ладков, когато видя заклетия си враг — подлецът, който от толкова месеци държеше Неша под своя власт! Но той беше подготвен за тази среща и, потиснал яростта си, каза със спокоен глас:
— Нямате ли нужда от кормчия?
Вместо да отговори, Стригов засенчи с ръка очи и изгледа продължително питащия. Впрочем още от пръв поглед той позна новодошлия. Но неговото появяване бе толкова неочаквано и тъй необикновено, че той не повярва на очите си.
— Вие не сте ли Стефан Ладков от Русчук? — запита той на свой ред.
— Да, аз съм — отговори лодкарят.
— Не ме ли познавате?
— Не съм сляп — възрази Ладков, — много добре ви познавам, Иван Стригов.
— И Вие ми предлагате услугите си?
— Защо не? Аз съм кормчия и това ми е професията — заяви студено Ладков.
Стригов се поколеба за момент. Човекът, когото най-много мразеше, сам да попадне в ръцете му! Но дали в това не се криеше някаква клопка… Но какво би могъл да направи сам човек срещу цял екипаж. Нека да заведе кораба до морето, щом има глупостта да го предлага сам. А веднъж стигнал до морето… после… лесно ще се справи!…
— Качвайте се! — предложи пиратът, изкривил устни в жестока насмешка, която Стефан Ладков ясно забеляза.
Последният не чака да му повторят. След като приближи лодката до кораба, той се изкатери на борда. Стригов го посрещна.
— Ще ми позволите ли — каза той — да изразя учудването си, че Ви виждам при устието на Дунава?
Лодкарят не отговори.
— Аз Ви мислех за умрял — подзе Стригов. — Къде се изгубихте?
— Не съм се отдалечавал от морето — отговори най-после Стефан Ладков.
— Толкова далече от Русчук! — възкликна Стригов.
Стефан Ладков се намръщи. Тези въпроси започнаха да го дразнят, но следвайки предначертания си план, той каза деловито:
— Когато има бъркотии, човек не може спокойно да върши работата си…
Стригов го изгледа подигравателно.
— А казваха, че сте патриот!
— Не се занимавам вече с политика — отговори сухо Ладков.
В този момент погледът на Стригов падна върху лодката, която течението беше откарало зад кораба. Това бе същата лодка, с която си бе служил той самият в продължение на осем дни и която намери закотвена в пристанището на Землин. Дали Стефан Ладков лъжеше, като казваше, че не е напускал делтата на Дунава?
— Никога ли не сте напускали тези места! — настоя Стригов, впивайки поглед в събеседника си.
— Не — отговори Ладков.
— Вие ме учудвате — каза Стригов.
— Защо? Да не Ви се струва, че сте ме срещали някъде!
— Вас не, но тази лодка… кълна се, че съм я виждал някъде по горното течение на реката.
— Твърде е възможно — отговори Ладков с подчертано безразличие. — Аз я купих преди три дни от някакъв човек, който казваше, че идвал от Виена.
— Как изглеждаше той? — попита живо Стригов, чиито подозрения се насочиха към Карл Драгош.
— Мургав, с очила.
— А! — промълви Стригов замислен.
Отговорите на лодкаря явно го бяха смутили. Той не знаеше вече какво да мисли. Но в края на краищата, това беше без значение. Важното е, че Ладков сам попадна в ръцете му. Глупак, сам да се хвърли в устата на вълка!… Веднъж влязъл в кораба, той нямаше да излезе жив от там… Повече от шест месеца Стригов лъжеше Неша, че е вдовица. Щом стигнат до морето, лъжата му щеше да стане истина.
— Да тръгваме! — каза той, сякаш в отговор на своите мисли.
— На обед — отговори спокойно Ладков, като извади от торбата си храна и започна да закусва.
Бандитът направи нетърпелив жест. Стефан Ладков се престори, че не го е забелязал.
— Трябва да ви предупредя — каза Стригов, — че трябва да пристигнем до морето преди свечеряване.
— Ще стане — отговори Ладков, без да покаже, че е изменил своето решение.
Стригов се отдалечи. Една мисъл обаче продължаваше да се върти в главата му: Дали мъжът на Неша знаеше за изчезването й?
— Не сте ли получавали известие от Русчук, след като го напуснахте? — попита той, като се върна към лодкаря, който продължаваше спокойно да се храни.
— Не — отговори последният.
— А не ви ли безпокои това мълчание?