— Дали имам честта да разговарям с някой колега? — попита г-н Миклеско, като се обърна към непознатия.
— О, не! — отвърна скромно последният. — По-скоро един любител.
— Жалко, господин…?
— Йегер.
— Жалко, г-н Йегер, че не ще имаме честта да ви видим между членовете на „Дунавската лига“.
— Кой знае? — отговори г-н Йегер. — Може би и аз един ден ще си опитам щастието във въдичарството и сигурно тогава ще стана ваш колега, ако, разбира се, отговоря на приемните ви условия.
— Не се съмнявайте в това — извика г-н Миклеско. Въодушевен от надеждата да привлече между тях още един член. — Нашите условия са само четири. Първото, и най-главното е да внесете една скромна годишна вноска.
— Разбира се! — потвърди г-н Йегер с усмивка.
— Второто е да обичате риболова. Третото е да бъдете приятен другар, което аз считам, че вече е направено. Колкото до четвъртото, то е да се впише в списъка името и адреса ви. Името ви вече знаем, а адреса?…
— Улица „Лайпциг“ № 43, Виена.
— Вие ще бъдете редовен член с двадесет флорина годишна вноска.
Двамата събеседници се засмяха непринудено.
— Значи няма други формалности? — попита г-н Йегер.
— Не, няма.
— А свидетелство за самоличност?
— За какво, г-н Йегер? — отвърна г-н Миклеско. — За да ловиш риба с въдица?
— Впрочем, това няма никакво значение — добави г-н Йегер, — тъй като в „Дунавската лига“ навярно всички се познавате.
— Тъкмо обратното — отговори г-н Миклеско. — Невъзможно е да се познаваме, тъй като едни от нашите другари са оттук, а други живеят чак край Черно море.
— Тъй е!
— Ето например, нашият победител от последното състезание…
— Илия Бруш?
— Да, същият. Него никой не го познаваше!
— Не е възможно!
— Така е — потвърди г-н Миклеско. — Той едва от петнадесет дни е член на лигата. За всички нас Илия Бруш беше изненада, по-точно истинско откритие!
— Откъде е този Илия Бруш?
— Унгарец е.
— Значи като Вас. Нали и Вие сте унгарец, г-н председателю?
— Чистокръвен унгарец от Будапеща, г-н Йегер.
— А Илия Бруш?
— Той е от Салка.
— Къде се намира Салка?
— Това е едно малко градче, разположено на десния бряг на река Иполи, която се влива в Дунава на няколко километра от Будапеща.
— С него тогава, г-н Миклеско, ще станете добри съседи — засмя се добродушно г-н Йегер.
— Да, но едва след два или три месеца — отвърна със същия тон председателят на „Дунавската лига“, — когато той завърши пътуването си по Дунава…
— Ако това пътуване въобще стане — намекна шеговито сърбинът, намесвайки се най-безцеремонно в разговора.
Приближиха се и други рибари. Йегер и Миклеско станаха център на малката група.
— Какво искате да кажете с това? — попита г-н Миклеско. — Наистина. Вие имате твърде богато въображение, г-н Михаил Михайлович.
— Шегувам се, драги г-н председателю — отговори той. — Но ако Илия Бруш, както твърдите вие, не е нито полицай, нито престъпник, защо да не допуснем, че е чисто и просто един комедиант, който е поискал да се подиграе с нас?
Това хрумване на Михаил Михайлович все пак не беше лишено от известна логика. След като беше съобщил така тържествено своя проект, Илия Бруш сякаш потъна в земята. Никой нищо не беше чул за него. Това даваше основание да се предположи, че той е искал да се подиграе със своите лековерни колеги. Но отговорът на този въпрос нямаше да се забави много. След тридесет и шест часа всичко щеше да се изясни. Тия, които бързаха да го узнаят, трябваше да отидат само на няколко мили от Зигмаринген. Там те щяха да видят Илия Бруш, ако той наистина беше сериозен човек, както твърдеше това председателят Миклеско. Но все пак би могло да се появи и някакво недоразумение относно мястото на тръгването. Беше ли точно установен изворът на голямата река? Не съществуваше ли някаква грешка по този въпрос, та когато някой потърси Илия Бруш на едно място, той да бъде на друго? Без съмнение най-съобразителните между любопитните си казваха, че ако Илия Бруш възнамеряваше да тръгне, той щеше да направи това именно от Донауешинген, защото за там се отправиха повечето от членовете на „Дунавската лига“ начело с председателя Миклеско. Още от сутринта на 10 август хората се трупаха при устието на двете рекички. Но часовете си течаха, а нашият герой не се появяваше.
— Няма да дойде — каза един от чакащите.
— Това е един шарлатанин — отговори друг.
— А ние излязохме истински глупаци! — прибави Михаил Михайлович, който тържествуваше в момента.
Само председателят Миклеско продължаваше да защитава Илия Бруш.