— Миризмата — прекъсна го Лангбард, настанявайки се в креслото. — Няма нищо чудно, просто миризмата. Животните я обичат. И така, нали ме помните. — Звучеше не като въпрос, а като твърдение.
— Минута… — Тетерин закри с ръка очите си. Много му се искаше да си спомни къде бе виждал нелепата фигура в редингота, лицето с остричкото носле, редките посивели коси и безкръвните ръце с дълги пръсти. И тази миризма… Той пое слабия аромат на тамян и изведнъж най-неочаквано всичко му се проясни.
… Беше на един от ония гуляи, които той устройваше в къщи по случай излизането на негова нова книга. Много пиха, обсъждаха литературните клюки, гризеха кокалите на отсъствуващите, някого по навик ругаеха, някого по традиция хвалеха. Към дванадесет в трапезарията вече не се дишаше от миризмата на лук, водка, запотени тела и от дима на цигарите. Отвориха прозореца, но това не помогна. Лепкавата мъгла, наситена с бензинови пари, не беше по-добра. Тетерин запали свещ, за да освежи поне малко задимения въздух. Поведоха се обикновените разговори, че съвременната цивилизация ни лишава от истинските радости на живота, че защо са всички тия постижения на материалната култура, когато скоро няма да имаме вече какво да дишаме, че ако докараме сега един първобитен човек, той и час не би издържал и така нататък.
Тогава пийналият доста Тетерин напук на всичко казано заяви, че никога не би заменил автомобила си с правото да тича гол из гората и че изобщо не е известно на какво е миришело там, в ония най-първобитни гори. Може да е било и по-лошо дори, отколкото днес в града.
И тогава стана това старче в редингота. Неизвестно беше кой го е довел. Цялата вечер седеше и мълчеше, като човъркаше с вилицата в чинията си, а изведнъж взе думата:
— Искате ли да знаете на какво е миришело в ония гори? Моля! — Той извади от джоба си кехлибарено цигаре и го приближи към свещта.
И дали защото миризмата на запалена смола така не приличаше на всички други миризми от пиянския гуляй, или защото хората почувствуваха в нея невъобразимата дистанция на милионите години, но всички някак притихнаха и скоро мълчаливо се разотидоха…
— Спомних си! — каза Тетерин. — Вие горихте у дома кехлибар. И тази миризма…
— Вярно! — кимна Лонгбард. — Именно миризмата. Аз нарочно прибягнах до нея, иначе никога нямаше да си спомните. И така, Игор Павлович, дойдох при вас по много важна и, надявам се, интересна за двама ни работа. При вас, защото сте писател, при това достатъчно известен.
Тетерин се поклони.
— Но — продължи Лангбард, — писател, откровено казано, без особен талант.
— Такива неща не се казват в очите на хората — усмихна се криво Тетерин. — Моят съвет е: въздържайте се да казвате на жена, че не е красива, и на автор, че пише лошо. Подобна откровеност никой не прощава. Освен това, дори и за некрасивата жена се намират поклонници, и за всеки писател — читатели. Все пак се лаская от надеждата, че не всички споделят вашето мнение, което изказахте в такава категорична форма. Далеч не всички. — Той издърпа чекмеджето на бюрото. — Ето ви една от папките с читателски писма, от които бихте могли да заключите…
— Пожалете ме! — намръщи се Лангбард. — Защо сте толкова самолюбив? Нали сам знаете, че не сте гений, а писмата… ги пишат обикновено глупаци. Не, уважаеми Игор Павлович, ние с вас сега ще поговорим за нещо много по-фино и неуловимо, което понякога и за ума е трудно обяснимо. Така че хайде без лъжливи ефектации, а самолюбието си скрийте временно в джоба. Повярвайте ми, така ще е по-добре.
— За какво искате да поговорите с мен?
— За душата.
— За моята душа?
— Изобщо за душата в по-широк смисъл, а конкретно и за вашата.
Ставаше забавно.
— Сделка ли ми предлагате? — запита, усмихвайки се Тетерин.
— Отчасти да — кимна Лангбард. — Можете да го приемете и като сделка.
Тетерин стана и взе да се разхожда из кабинета.
— Драги Лука…
— Евсеевич.
— Вижте какво, драги Лука Евсеевич. Няма да крия, че съм готов и душата си да продам за същия оня талант, който отрекохте, че притежавам. Но, за съжаление, тази стока днес не се котира. Пък и на вас, извинете, никак не ви отива ролята на Мефистофел. Така че благодаря за остроумната шега и ако нямате какво друго да ми кажете, то…
— Седнете! — спокойно каза Лангбард. — Винаги ми е трудно да се съсредоточа, когато някой се мотае пред очите ми. Не сме пристъпили още към същността на нашия разговор. Неправилно ме разбрахте. Аз говоря за душата не в теологичен смисъл, а в чисто литературен. Нали като писател вие се занимавате именно с това. Интересувате се от душите на вашите герои, нали така?