- Това означава ли, че може да хвърлят там всичко, с което разполагат, и да ме разкрият?
- По-скоро обратното, струва ми се. Ще се оттеглят за известно време и може би ще опитат да прикрият следите си, но правейки го, ще привлекат повече внимание върху себе си.
- Изглежда, сте доста уверен в това.
Преструвах се на по-уверен, отколкото бях в действителност, в повечето неща, които говорех на Рандъл, но единствената ми цел онази сутрин бе да се погрижа той да се представи в най-добра светлина пред хората в конферентната зала. Обаче що се отнасяше до психологията на онзи, който дебнеше Рандъл - защото той го дебнеше по-най-коварен начин, - мислех, че съм прав. Част от удоволствието да тормозиш някого, както тормозеха него, бе да го изолираш, особено когато съществува потенциална възможност за изнудване. Дебнещите обичат да наблюдават как жертвите им се гърчат. Дори онези по интернет, които може географски да са далече, получават удоволствие от реакцията, която предизвикват - гнева, отчаянието и, накрая, молбите.
И в този момент ми светна. Мисълта ме разтърси така, че се заковах на място. Вниманието ми беше насочено към толкова други неща - Ана Кор, съобщенията за началник Алън, връзката с Томи Морис в Бостън, - че бях пропуснал да направя един много прост извод: в какво се състоеше удоволствието от тормоза над Рандъл Хейт? Той вършеше повечето си работа от къщи и пътуваше до клиентите само когато бе наложително. Доколкото бях успял да установя, почти нямаше социален живот, но всичките контакти, които беше осъществявал, се въртяха все около Пастърс Бей.
Изведнъж се почувствах сигурен, че който и да бе човекът, взел на мушка Рандъл Хейт, той живееше или работеше в Пастърс Бей.
- Какво има? - попита Рандъл.
- Нищо - отвърнах. - Просто ми мина една мисъл. Трябва вече да се връщаме.
Той кимна с примирение, но вече не толкова разтревожен, и аз си помислих, че може би ще успеем да минем през всичко това и да спечелим предимство. Не спря да събере смелост, когато влязохме в сградата, тръгна към конферентната зала изправен, със спокойна и уверена стъпка, за да се изправи лице в лице със своето минало и да промени бъдещето си.
25
Демпси караше през околностите на Пастърс Бей. На седалката до него имаше карта, но той почти не я поглеждаше. Вече бе проучил района в Гугьл и беше сигурен в посоката, в която се движеше. Той притежаваше изключителна памет за фотографии, цифри и най-дребни подробности от разговори. Ала го показваше рядко, защото бе живял твърде дълго сред хора, на които тази му дарба можеше да се стори достатъчно обезпокоителна, за да пожелаят да я унищожат.
Когато двамата с Райън се събудиха сутринта, Томи беше излязъл от стаята си и колата я нямаше на паркинга. Демпси надраска бележка, че отиват да търсят закуска, и я пъхна под вратата му. Дебеланата вече не беше на рецепцията, сменил я бе мършав дангалак с ослепително блестящи изкуствени зъби, който ги информира, че на триста-четиристотин метра западно от мотела има закусвалня. Облаците се бяха по- разчистили и разкриваха късчета синьо небе, но все още бе твърде студено за сезона и имаше вятър, който духаше право в лицата им, докато вървяха. Настаниха се в ъглово сепаре и Райън поръча най-голямата закуска в менюто, докато Демпси остана верен на кафето с кроасан. Сутрин не му се ядеше особено и му ставаше тежко на стомаха. Докато Райън се хранеше, прегледа вестника, но той не беше от Бангор и не съдържаше нищо, което да го интересува, пълен бе с материали за междинните избори. Демпси почти бе забравил за тях, така погълнат бе от проблемите им. Не можеше да си спомни кога за последен път беше гласувал. Обзе го чувство за вина. Струваше му се, че това е още едно доказателство за загубата на самоконтрол, за отказа му да се съобразява с плановете и мотивациите на другите. Обеща си, ако остане жив, отново да започне да гласува. В дългосрочен план това изглеждаше скромна, постижима цел. Гласуването, не оцеляването. Оцеляването им засега се решаваше ден за ден.
Райън се извини и тръгна към тоалетната. По улицата премина полицейска патрулка, но Демпси не обърна глава да проследи движението ѝ. Погледна другите посетители в закусвалнята. Повечето бяха възрастни хора и келнерката като че ли познаваше всички по име. Помисли се, че Райън може би беше най-младият в заведението, поне с десет години по-млад от всички. Затвори очи и си представи колко хубаво би било просто да поседи тук няколко часа, заобиколен от приятели, без други задължения за деня, освен да си бъбри с хората и да планира следващия обед. Не се налагаше да си представя какво ще е да се чувства стар. Той вече се чувстваше стар и смъртта сякаш беше по-близо до него, отколкото дори до най-възрастните редовни клиенти на ресторанта.