Когато отвори очи, пред него стоеше Томи Морис.
- Свършихте ли? - попита той.
- Почти. Ти искаш ли нещо?
- Не, не съм гладен.
Райън излезе от тоалетната, Демпси извика да му донесат сметката и келнерката я сложи пред него на масата още преди Райън да бе прекосил помещението.
- Какво дължа? - попита Райън.
- Ще платя и за теб - каза Демпси. Извади пари от джоба си и започна да брои банкнотите. Средствата му намаляваха главоломно.
- Не - каза Райън. - Този път плащам аз.
- Сигурен ли си?
- Да. Така ще сме квит за снощи.
Томи го погледна любопитно.
- Излязохме за по едно питие - каза Райън.
Изглеждаше смутен. Демпси си помисли, че може би се чуди дали не е трябвало да поканят и Томи, но и се радва, че не са го поканили, заради тона на някои от разговорите им предишната вечер.
- Браво на вас - каза Томи.
Главата му се полюшваше леко, десният палец поглаждаше отново и отново възглавничките на другите пръсти. Демпси считаше това за особеност в поведението му, знак, издаващ, че е намислил нещо и е готов да започне. В очите му отново се бе появил блясъкът, който беше отсъствал през последните дни.
Колата беше паркирана зад закусвалнята. Томи ги заведе при нея, като въртеше ключовете на десния показалец и си подсвиркваше.
- Получи ли обаждането, което очакваше? - попита Демпси.
- Не, още не - отвърна той. - Ще ми се обадят. Но дотогава трябва да свършим една работа.
- Каква работа?
- Трябва да откраднем кола.
Така Демпси се озова зад волана на тъмна „Импала“, която излезе от Пастърс Бей и се насочи към океана. Мина покрай къщата на Валъри Кор, но дори не погледна към нея. На алеята имаше черен шевролет „Събърбън“ и до него стара тойота „Такома“, а на пътя беше паркирана патрулка на шерифството. В огледалото за обратно виждане Демпси зърна как полицаят се обърна към лаптопа си. Ченгетата навярно проверяваха номерата на всички преминаващи автомобили. Не се разтревожи. Номерът на тази нямаше да влезе в системата поне още час-час и нещо. Когато стигна до океана, зави на юг и после продължи известно време покрай брега. Тук не се виждаха никакви плажове, само черни скали, напомнящи нащърбени гнили зъби, в които се разбиваха сиви вълни. Демпси не можеше да разбере защо някой ще иска да живее в град на брега, където дори няма пясък, по който да се разхождаш, и красота, на която да се любуваш. Тук природата беше враждебна сила, която воюва сама със себе си. Вятърът усукваше дърветата, океанът гризеше от сушата. Докато караше, Демпси установи, че му липсва сигурността на големия град. На това място се чувстваше уязвим тялом и духом.
Отбивката не се различаваше много от черен път. Той остави океана зад себе си и продължи по нея през малка горичка, докато пред очите му не се откри гледка към къщата на Валъри Кор. Натисна бутона за отваряне на багажника и докато изключи двигателя и слезе, Томи вече изправяше гръб край пътя.
- Удобно ли ти беше? - попита Демпси. Бяха решили, че сам мъж в колата ще привлича по-малко внимание, отколкото ако са двама.
- Ще го преживея.
Демпси държеше в ръка пистолета на Томи. Подаде му го и след кратко колебание Томи го взе. Двамата разгледаха задната част на къщата от горичката, но не забелязаха никакви признаци на полицейско присъствие. При все това Томи реши, че вътре при нея непременно ще има поне едно ченге.
- Сигурен ли си, че искаш да направиш това? - попита Демпси.
- Трябва да говоря с нея - отвърна Томи и Демпси отново забеляза у него онази особена комбинация от фатализъм и надежда, типична за хората, които знаят, че времето им изтича, и искат да уредят земните си дела, преди да е станало твърде късно. Изчезването на племенницата му, колкото и да беше ужасно, бе послужило на Томи като претекст да протегне ръка на отчуждилата се от него сестра, да ѝ направи една последна услуга.
- Тогава да идем и да говорим - каза Демпси.
Готвеше се да тръгне, когато ръката на Томи го хвана за лакътя. Моментално се огледа, за да види дали не идва някой, но не забеляза и следа от движение.