- Махни ръцете си от мен! Не искам да си отивам вкъщи. Жена ми мрази, когато се прибирам пиян. Не, мрази, когато се прибирам сълзливо пиян. Никой не обича хленчещите.
Вратата на бара се отвори и отвътре излезе нашата келнерка. Държеше в ръка ключовете от колата си и навличаше палтото в движение. Видя ни, понечи да продължи по пътя си и да не се меси в нещо, което не я засяга, после размисли и дойде да попита дали всичко е наред. Името ѝ - запомнил го бях от сметката - беше Тина.
- Добре сме - каза Уолш. - Само трябва да си намеря колата. Първо правило на пиенето и шофирането: винаги помни къде си паркирал.
- Не се тревожете - успокоих я аз. - Той няма да ходи сам никъде. Ще го кача на моята кола и ще го закарам в някой мотел.
- Гаджета ли сме? - попита Уолш, връщайки ми с моите камъни по моята глава. - Защото не помня да съм те канил на среща. Върви да се возиш сам. Задник.
Тина застана пред него с ръце на устата. Явно не за пръв път си имаше работа с трудни клиенти и не се боеше нито от Уолш, нито от мен.
- Слушай, господине - каза тя. - Аз ти сервирах тази вечер и не престанах да ти сервирам, защото мислех, че ще си по-умен от останалите скапаняци, които пият, докато очите им плувнат в алкохол, защото имаш полицейска значка. Ние не позволяваме на никого да нощува на паркинга, а ти в момента не можеш дори да уцелиш с пръст кормилото. Послушай приятеля си и го остави да те закара някъде да поспиш.
- Той не ми е приятел. - Опита да се направи на обиден, но думите му прозвучаха просто сърдито.
- В сравнение с мен той е самият Исус Христос - рече Тина. -Престани да се държиш като дете и прави каквото ти се казва.
Уолщ отново залитна и облещи очи срещу Тина.
- Ти си лоша.
- На крак съм от седем часа, имам втора работа, която започва в девет сутринта, и бебе на осем месеца вкъщи, което след три часа ще започне да плаче. Ако не влезеш в пътя, ще те нокаутирам и ще хвърля орехите ти на катериците, разбра ли?
В маниера ѝ имаше нещо. Не точно сурова обич, но нещо сурово.
Уолш отвърна, подобаващо укротен:
- Разбирам, госпожо.
- Да виждаш пръстен на тази ръка? На петдесет ли съм? Приличам ли ти на госпожа?
- Не, госпожо... госпожице.
- Знаете ли, понякога мразя тази работа - каза тя. - Помогнете ми да се справя с него.
Хванахме го - тя от едната страна, аз от другата, - отведохме го до моята кола и го сложихме на задната седалка. Той изломоти някакво извинение, каза на Тина, че е много добра и никой мъж не я заслужава, и моментално заспа.
- Имал е лоша седмица - казах аз.
- Знам. Чух, че говорите за изчезналото момиче. Ще се погрижите ли за него?
- Ще се постарая да му намеря легло за нощта.
- Добре ще е. Добре ще е и да му помогнете да намери онова момиче.
Тя се обърна кръгом и закрачи към колата си. Известно време следвах задните ѝ светлини по път, над който бяха надвиснали голи дървета, и присъствието ѝ ми даваше утеха, но после тя зави на изток и я загубих. Чух Уолш да шепне от задната седалка „съжалявам“, ала не знаех на кого говори.
Рандъл Хейт още беше със същите дрехи, в които беше облечен на срещата с полицаите онази сутрин. До него имаше бутилка скоч, подарена му преди четири години за Коледа от клиент и останала неотворена до тази вечер. Рандъл не пиеше много, когато нещата вървяха добре, и когато пиеше, предпочиташе вино, но дори и тогава се ограничаваше с една до две чаши. Момичето не беше доволно, когато пиеше повече от това.
Но момичето си беше отишло.
Без нея се чувстваше изгубен в собствената си къща. Тя бе останала с него толкова дълго, че бе свикнал с присъствието ѝ. Страхът от нея се бе превърнал в страна от живота му. Тя бе станала за него нещо като отдушник, фокус на другите му по-неясни тревоги: ужаса от разкриването, от връщането в затвора, от това, че цялата паяжина от полуистини, която бе изплел за своя защита, ще излезе наяве. Без нея бе твърде много насаме със самия себе си.
Но не смееше да приеме, че тя вече е престанала да го измъчва. Може би дори съществата като нея се уморяваха от своите игри. Не можеше да се реши да я нарече призрак, защото не вярваше в призраци -странно упражнение по логика, което дори самият Рандъл признаваше, че не би издържало една по-внимателна умствена проверка, но което все пак му позволяваше да я разглежда като специфична проява на първична енергия, вариант на същата онази енергия, която бе подхранила фаталното нападение върху нея преди всичките тези десетилетия. Той знаеше, че има професионалисти, които, ако беше признал пред тях, че призракът на мъртво момиче живее заедно с него в дома му, щяха да се хванат за своите учебници по психология и да започнат да го разпитват за чувствата за вина и разкаяние, които изпит-ва. Тогава щеше да е принуден да ги излъже, също както бе лъгал по време на разпитите и през годините след своето освобождаване. Той беше добър лъжец, което го правеше и добър актьор. Можеше да имитира цяла поредица от емоции - разкаяние, смирение, дори любов -до такава степен, че сам не можеше вече да различи престореното чувство от истинското дори докато го изразяваше.