Отидох до гаража, като избягвах локвите по пътя. Той на практика служеше за задна стена на имота. Гъстият жив плет от двете страни на двора свършваше там, където започваше той, и филизите вече опитваха да се закрепят за стените. Двете коли вътре бяха сравнително нови - поне вече виждах, че от тях могат да се свалят скъпоструващи части, но камионът беше развалина. Предното му стъкло липсваше, а страничните бяха счупени. Капакът бе вдигнат и се виждаше, че двига-телят в по-голямата си част е ръждясал и повечето от онова, което не е ръждясало, изобщо го няма. Камионът имаше осеян с вдлъбнатини подвижен капак на каросерията и бе паркиран така, че задницата му бе изравнена със стената на гаража.
И все пак гумите му бяха напомпани и по бетона имаше следи, които показваха, че скоро е местен.
Възможно бе гаражът преди да е ползван за домашни животни, защото трите коли бяха отделени от дървени стени - при все че преградите изглеждаха твърде големи дори за говеда. Потърсих някакви белези по задната стена, където дървените прегради бяха отстранени, за да се отворят по-широки пространства, но не открих нищо. Проврях се покрай камиона, заканвайки якето си на ръждив метал и трески. Още преди да стигна до задната стена, забелязах, че тя е по-нова от останалите. В определен момент бе ремонтирана или построена наново. Пак излязох навън и се опитах да преценя колко е голямо пространството между вътрешната и външната стена. Ъгълът бе такъв, че ми бе трудно да съдя, но ми се струваше, че не си съответстват напълно. Зад новата стена имаше свободно пространство. То бе тясно, навярно само колкото вътре да се обърне човек, ала го имаше.
Разгледах по-внимателно камиона и видях, че ръчната спирачка е дръпната. Отварях вратата, за да я освободя, когато вниманието ми бе привлечено от нещо розово на пода зад лявото предно колело. Беше късче от стъклопласт, използван за звуко- и топлоизолация на вътрешни стени и подове. Извадих малкото си фенерче от джоба и осветих пода, а след това и вътрешността на каросерията. Там имаше рула от същия изолационен материал, още във фабричната опаковка, всичките с висока R-стойност. Колкото по-висока е R-стойността, толкова по-голяма е топлоизолационната ефективност, а този материал имаше R-стойност над трийсет, почти най-високата.
Освободих ръчната спирачка и избутах камиона напред. Беше тежък, но се движеше леко на гумите. Когато го преместих на около два метра, дръпнах отново спирачката и се върнах при задната стена. На мястото, където задницата на камиона бе опирала до стената, в зидарията беше вградена изкусно боядисана в същия цвят квадратна желязна врата със страна един метър, чиито очертания бяха почти толкова трудно различими, колкото разликата между старата и новата трева на моравата пред къщата. От лявата страна на вратата, на средна височина, бе вмъкнат по-малък панел. Той се вдигна и отдолу се показа дръжка. Нямаше ключ. Не беше и нужно да има. В края на краищата кой ще тръгне да мести разнебитен камион в занемарен навес без сериозна причина?
Първото нещо, което видях, когато отворих вратата, бе стълба. Тя бе опряна на вътрешната стена, а на пода до нея имаше капак с размерите на вратата. Той беше затворен, но само с тежък катинар и резе. Зад него се виждаха два малки отвора за вентилация. През по-голям отвор в покрива влизаха въздух и слънчева светлина.
- Ало? - извиках аз. - Чува ли ме някой?
След няколко секунди изпод краката ми прозвуча приглушен глас на момиче.
- Чувам ви. Моля ви, помогнете ми! Моля ви!
Коленичих до първия вентилационен отвор.
- Ана?
- Да, аз съм Ана! Аз съм Ана!
- Казвам се Чарли Паркър и съм частен детектив. Ще те измъкна от тук, разбра ли ме?
- Да. Не ме оставяйте сама. Моля ви, не ме оставяйте сама.
- Няма, но трябва да намеря нещо, за да счупя катинара. Няма да си тръгна от тук без теб, обещавам. Трябва ми само минута.
- Побързайте, само побързайте!
Върнах се в гаража и намерих железен лост, после се заех с катинара. Отне ми няколко минути, но накрая той се счупи и отворих капака.