- Това не е достатъчно. Няма да ти позволим да се обадиш по телефона.
- Тук ръцете ми са вързани. Ейми е сериозен човек, аз я харесвам и ѝ вярвам, но знам, че ако пристъпя правилата за поверителност, ще ме направи на нищо, да не говорим за действията, които може да предприеме клиентът. Отново ти казвам: доколкото знам, случаят на клиента няма отношение към отвличането на Ана Кор, но съм го посъветвал да се свърже с полицията във връзка с въпроса, с който се занимаваме, просто за да няма недоразумения.
- И как реагира клиентът ти на този твой благороден жест?
- Клиентът мисли върху това.
Уолш вдигна ръце.
- Е, това е направо чудесно. Това много ме успокоява. Твоят клиент размишлява дали да изпълни дълга си и да сподели информация, която може би има отношение към течащо разследване. Изчезнало е четиринайсетгодишно момиче, а моят опит показва, че онези, които отвличат четиринайсетгодишни момичета, не са много склонни да вземат присърце интересите им. А ти, ти, копеле безгръбначно, прехвърляш своите морални отговорности на адвокат. Сега вече достиг-на самото дъно на блатото, Паркър, оваля се в жабуняка и паразитите. А би трябвало повече от всички да си наясно, че не бива да постъпваш така. Гледа ли новините? Видя ли как плаче Валъри Кор за детето си? Знаеш през какво преминава тя, а ще стане и още по-лошо, ако не открием дъщеря й навреме. Искаш ли това да тежи на съвестта ти, ти, който си загубил собствено си дете и разбираш...
Споменаването на Дженифър свърши работа - то и фактът, че Уолш беше прав. Моментално скочих на крака, Уолш също скочи. Чух се да му крещя, загубил контрол над себе си, и дори нямах представа какви думи изричам. Уолш също ми крещеше, от устата му хвърчаха слюнки, показалецът му беше забит в лицето ми. Вратата зад нас се отвори и Алън влезе заедно с друг, по-възрастен униформен полицай, когото не бях виждал до този момент; зад тях имаше тълпа хора, които ни зяпаха: госпожа Шей, механикът, партньорът на Уолш, Соумс, двама от щатската моторизирана полиция и още двама в костюми.
Дори в своя гняв и самосъжаление, в самоувереността си, която използвах, за да прикрия срама, разпознах единия от тях и разбрах, че играта е взела нов обрат. Отдръпнах се от Уолш и от най-лошите си инстинкти.
- Искам телефон - казах. - Искам да се обадя на адвоката си.
Вратата отново беше заключена и отново останах сам. Не бях арестуван и не ми беше повдигнато никакво обвинение. Нито пък се бе появил телефон. Може би щяха да ме задържат за възпрепятстване на следствието, но Ейми щеше да разчисти хоризонта от това обвинение само с едно махване на ръката. Проблемът беше в това, че докато седях в стаичката и се пържех на бавен огън, усещах, че Уолш е прав. Знаех, че не е редно да се държа така, както се бях държал. Знаех това, защото носех спомена за детето си, където и да отидех. Болката от нейната загуба тежеше като камък в сърцето ми и никому не бих пожелал, не бих могъл до пожелая подобно страдание. По закон бях в правото си да премълча онова, което знаех за Рандъл Хейт; в морално отношение заслужавах презрение, защото правото на поверителност, което имаше Хейт, не бе толкова важно, колкото правото на живот на детето. Но макар да чувствах, че Хейт преиначава и манипулира истината в своя изгода, все пак не бях убеден, че е замесен в случилото се с Ана Кор, каквото и да бе то. В същото време, въпреки твърденията си пред Уолш, не можех да бъда сигурен, че няма връзка между неговите неприятности и изчезването на момичето, само защото все още не бях открил доказателства за обратното. Но дори и да имаше някаква връзка, не бих повярвал, че лицето, което изпраща на Хейт снимки и дискове, може да е било дотолкова небрежно, че да остави улики по съдържанието на пликовете или дори по самите пликове. Ала това не бе моя работа. Аз нямах в мазето си лаборатория по криминалистика и не се знаеше какви следи от ДНК могат да бъдат открити, ако пликовете и съдържанието им бъдат подложени на изследване.
Безпокоеше ме и човекът, когото видях да се обръща и да ме поглежда от вратата на офиса на полицейски началник Алън. Никога не бяхме се срещали, но лицето му ми беше познато: виждал го бях да се навърта около процеса по закона за борба с организираната престъпност, който бе воден в Огъста по-рано тази година, и докато ме интервюираха след операцията против контрабандата, за която писаха вестниците през лятото. Името му бе Робърт Енгъл и имаше мъглявата титла заместник-надзорник по операциите в звеното за борба с организираната престъпност при Бостънския отдел на ФБР. На практика работата му бе свързана с много пътувания, той изпълняваше ролята на канал за информация и взаимопомощ между отделите в Ню Ингланд и трите отделения за борба с организираната престъпност към централата на ФБР във Вашингтон: Коза Ностра и рекет; Престъпност от Евразия и Близкия изток; Азиатски и африкански престъпни организации. Работеше също така съвместно с Обединените отряди за борба с тероризма по откриването на потенциални източници за финансиране на тероризма в средите на организираната престъпност. Енгъл бе опитен дипломат, който внимателно си проправяше път в безпощадния свят на самото ФБР с неговите битки на живот и смърт и нестихващи ежби със сродните служби - особено с Бюрото по алкохола, тютюна, огнестрелните оръжия и експлозивите. Освен това беше работил за възстановяване на репутацията на ФБР в Бостън след разкритията за тайни споразумения между някои агенти и водещи фигури от организираната престъпност в града.