Нямаше никаква видима причина Енгъл да е в този забутан полицейски участък по време на разследване за изчезване на младо момиче. Обаче той беше тук и неговото присъствие обясняваше някои от странностите в случая, включително и времето, което бе минало, преди майката на Ана Кор да направи публично обръщение. Това говореше за конфликт на становища, а присъствието на Енгъл означаваше, че в разследването участват поне два клона на ФБР. Плюс това, щом Енгъл беше намесен, федералните или знаеха за някаква дейност на организираната престъпност в Пастърс Бей, или търсеха някого в периферията - някой с връзки, простиращи се извън рамките на града.
Трябваше да говоря с Ейми, за доброто на двама ни. Сега беше по-важно от всякога да убедим Рандъл Хейт в необходимостта да се яви и разкрие естеството на посланията, които му се изпращаха, и причината да му бъдат изпращани, дори с риск да разруши своето грижливо пазено съществуване. Едно беше да дразниш Мейнската щатска полиция, а аз имах солидни причини да върша това колкото е възможно по-рядко. Лицензът ми като частен детектив веднъж вече бе анулиран заради това, че бях ядосал Мейнската щатска полиция, и всяка нова наказателна мярка срещу мен можеше да завърши с отнемането му завинаги. Но да се бъзикаш с ФБР беше съвсем друго нещо. Ченгетата можеха да ми повдигнат обвинение или да ме пуснат, но федералните имаха право да ме тикнат зад решетките за колкото време поискат. На Ейми вероятно щеше да ѝ се размине, защото дори ФБР не обича да опандизва адвокати без сериозна причина. Аз, от друга страна, бях само някакъв си частен детектив и макар да знаех, че в Бюрото има хора, които се интересуват от мен и, по свои съображения, са готови да ми предложат известна протекция, бях напълно наясно, че те биха го сторили по-скоро от чувство за дълг, отколкото от някакви особени лични симпатии, и идеята да ме приберат за някое време в ареста -окръжния или някой по-мрачен - можеше да им се види привлекателна като начин да ми бъде напомнено, че толерантността им си има граници.
По някое време, след като бе изтекъл още почти цял час, ключът отново се превъртя. Този път влезе Алън и вратата остана отворена. Зад гърба му сградата бе относително тиха. Енгъл и придружителите му, Уолш и щатските - всички бяха отишли някъде другаде. Виждаха се само по-възрастният полицай с фуражката под мишница и хубава млада жена с долнище на анцуг и стара фланелка на „Блекбеърс“, която, изглежда, бе сменила временно госпожа Шей, но вече обличаше палтото си, готвейки се да си тръгне.
- Свободен си да си вървиш - каза той. Не изглеждаше много доволен.
- И това е всичко?
- Това е всичко. Решението не беше мое. Ако зависеше от мен, досега щеше да си ни казал всичко, което знаеш.
- Няма да ми повярвате, но не бих ви съдил, ако бяхте тръгнали по трудния път.
- Спести си това. По един или друг начин ще открием с кого си говорил. Вече започнахме да разпитваме за колата ти. Селището е малко и хората са нащрек. Все някой ще е видял къде си паркирал и ще започнем оттам. Не забравяй да кажеш това на своя „клиент“. Можеш да вземеш от Беки пистолета и телефона си.
Подадох на Беки моята карта. Тя не беше така любезна, както госпожа Шей, и нямаше вид на жена, която яде много курабийки, но така или иначе ѝ благодарих. Щом стигнах до колата си, включих телефона и набрах номера на Ейми. Тя се обади още на първото позвъняване.
- Благодаря ти, че ми се притече на помощ - казах.
- Боях се да не решиш, че заплашвам мъжествеността ти. Пуснаха ли те да си ходиш?