- Неохотно. Не искам да ти го казвам по телефона, а съм твърде уморен за разговор тет-а-тет. Можеш ли да ми отделиш време утре сутринта?
- Преди всичко останало. Ще съм тук в осем. Междувременно говорих с нашия клиент.
- И?
- Мисля, че след разговора ви днес започва да вижда накъде отиват нещата, но още не е готов да говори.
- Извий му ръцете. Или скоро ще проговори, или ще го издам.
Прекъснах връзката. Бях уморен, почти бях склонен да потърся място за преспиване в Пастърс Бей, но един поглед по пустата главна улица ме накара да взема друго решение. По някое време може би щеше да се наложи да се навъртам по-близо до този град, но нямах желание да оставам в него. Може да бе от умората след часовете, прекарани в малката стая, и от сянката, която изчезването на Ана Кор бе хвърлило върху града, но имах чувството, че дори и без травмата от нейното изчезване пак щях да бързам да се махна от Пастърс Бей. Като го гледах сега, без жива душа навън, ме обземаше усещането, че тук има нещо много нередно: това място не бе подходящо за град, или поне за този град. Още първият камък бе положен неправилно, първата къща бе построена на лош терен и с неприветливо изложение и заради тези първоначални грешки всичко от там нататък се бе получило изкривено и небалансирано. Джиесемът ми изписука. Имах съобщение, но то идваше от блокиран номер. Така или иначе го отворих. То гласеше: НАЧАЛНИК АЛЪН ЛЪЖЕ.
Затворих съобщението и отново погледнах тъмната, грозна улица, сякаш очаквах изпращащият го да се окаже сянка сред по-дълбоките сенки, но нищо не помръдваше. Проклета умора. Желанието ми да напусна Пастърс Бей вече беше неудържимо. Завъртях ключа за запалването и чух само глухо тракане. Опитах отново, но този път нямаше дори тракане. Акумулаторът ми бе сдал багажа. Още не бях успял да прокълна бога, който ме бе довел на това място, когато някой почука на прозореца ми. До мен стоеше механикът, стиснал нова цигара между устните. Свалих прозореца.
- Имаш ли нужда от помощ?
- Във всяко едно отношение - отвърнах.
Камионът му беше паркиран наблизо и той се върна с резервен акумулатор. Вдигна капака, закрепи клемите и ми каза да опитам. Колата веднага запали. Без да свалям крак от педала на газта, бръкнах в портфейла си за двайсетачка. Той видя какво правя и поклати глава.
- Няма нужда да ми плащаш. Това и курабиите на майка ми може би ще помогнат да не си тръгнеш оттук с толкова лоши впечатления.
- Госпожа Шей ти е майка?
- Да, и не предлага тези курабии на всеки. Казвам се Патрик Шей, но всички тук ме наричат Пат. И знам кой си; навярно целият град вече знае.
Ръкувахме се и той махна резервния акумулатор от мустанга.
- Хубава машина. Сам ли я поддържаш?
- Донякъде.
- Харесвам тези стари коли. Каквото и да им се повреди, може да се оправи лесно. Не ти трябват компютри. Само грес и майсторлък.
- Видях те да работиш по онази „Краун Виктория“ отзад. Предполагам, че имаш договор да ремонтирате градските автомобили?
- Да, и ако съм късметлия, ще го имам и утре, след като шефът разбере, че съм ти помогнал. Той не е от онези, които прощават. За предпочитане е да не го ядосваш.
Каза го небрежно, но в тона му се долавяше по-остра нотка. Не започнах да го разпитвам. Той каза довиждане и после добави:
- Мисля, че ще се виждаме пак, нали?
- Защо го казваш?
- Защото имаш вид на човек, който не бяга, когато някое куче го залае, дори куче със зъби като на шефа.
- Струва ми се, че е добър в онова, с което се занимава.
- Добър е, но за полицейската работа в малък град с малки проблеми. - Отвори вратата на камиона. - Работата е там, че сега имаме по-голям проблем.
- Ана Кор.
- Точно така.
- Не вярваш, че ще може да я открие?
- Не е моя работа да преценявам това.
- ФБР затова ли е тук?
Той поклати глава и се усмихна.
- Добър опит, господин Паркър. Аз само поправям коли.
Карах след него два-три километра и той ми светна с мигачите, когато отби от главния път. Продължих нататък, като си мислех за съобщението по джиесема. Алън почти не бе разговарял с мен и в няколкото думи, които си разменихме, не можех да открия нищо, което да буди съмнение, а това означаваше, че лицето, изпратило анонимния текст, вероятно използвайки блокирана уебстраница, говори за нещо, което не ми беше известно. Но пък можеше и да е просто опит да се размъти водата, също както и пратките до Рандъл Хейт, в който случай беше възможно и зад двете да стои едно и също лице или група лица.
Започваше да ми се иска никога да не бях чувал за Ейми Прайс и да не бях срещал Рандъл Хейт, дори да ги нямаше допълнителните усложнения от присъствието на ФБР в лицето на агент Енгъл. Енгъл бе тежка артилерия. Щом като беше напуснал леговището си в Бостън, за да дойде в Пастърс Бей, то бе защото в обстоятелствата около изчезва-нето на момичето имаше нещо, което го интересува. Но онова, което действително интересуваше Енгъл, бяха организираната престъпност и тероризмът, а аз нямах желание да се изправям срещу гангстери и терористи без подкрепление.