Посетителят ритна настрани пистолета на мъртвия и продължи да се движи. Дневната беше празна, но чу жената в кухнята. Намери я да рови в чекмеджето с приборите. Ритна чекмеджето, опитвайки да го затвори заедно с ръката ѝ, но жената бе твърде бърза. Нахвърли се върху него с нож за обезкостяване на месо, който бе вдигнат високо, острието на равнището на лицето ѝ, върхът извит надолу. Той пристъпи към нея и използва лявата си ръка, за да избута стисналия ножа юмрук към стената, а с дясната стовари пистолета върху слепоочието ѝ. Удари я два пъти и тя се свлече на пода, стенейки. Провери дали няма още някого в апартамента, върна се в коридора и видя, че Руди бе изпълзял в банята. Приближи предпазливо до отворената врата. Когато надникна вътре, Руди вече беше извадил втори пистолет трийсет и осми калибър изпод умивалника.
- Недей - каза посетителят.
Руди стреля, но още трепереше от токовия удар. Куршумът отнесе част от мазилката на трийсетина сантиметра вдясно от посетителя, който му отговори с два изстрела и после хвърли „Ламата“.
Влезе в спалнята. Момичето, наречено Аня, се бе свило в ъгъла до прозореца, затиснало с ръце ушите си.
- Одевайся - каза той. - Бистро.
Момичето не помръдна. Трепереше силно и го гледаше, без да мига, сякаш се боеше, че в мига, в който затвори очи, той ще го довърши. Посетителят опита да си спомни думата за „приятел“ и успя да изрови нещо от паметта си.
- Друг - каза той, след това се поправи: - Друзья.
Това сякаш постигна желания ефект. Момичето спря да трепери, макар все още да изглеждаше уплашено. Той повтори нареждането да си сложи някакви дрехи. То кимна, отиде до гардероба и извади чифт дънки и блузон с котка, обшита в пайети. Посетителят не се извърна, докато момичето се обличаше, но то сякаш нямаше нищо против това: след всичко, през което беше преминало, да стои полуголо пред непознат за него навярно бе само дребно неудобство. Обу гуменки без връзки и той му махна да върви пред него, после го последва в дневната.
Стори му се, че чу някакъв звук откъм коридора навън, като от врата, която се отваря и след това бързо се затваря отново. Стрелбата бе неприятна, но не и неочаквана и посетителят не изпадна в паника. Претърси апартамента, при което намери два айфона и едно „Блекбъри“, както и четири хиляди долара в брой, без неговите хиляда. Жената бе престанала да стене и бе изпаднала в безсъзнание. Дишането ѝ бе плитко, кожата ѝ имаше синкав оттенък, от едното ѝ ухо течеше кръв. Не беше сигурен, че ще оживее, но това изобщо не го вълнуваше.
Той хвана момичето за ръката и го дръпна в банята, при-нуждавайки го да прекрачи тялото на Руди. Чу приближаващите сирени, когато отвори прозореца, от който се излизаше на аварийната стълба. Накара момичето да тръгне първо и скочи долу след него. До бордюра спря „Лексус“, той сложи момичето на задната седалка и после се настани на мястото до шофьора отпред.
- Е, как мина? - попита шофьорът. Беше нисък и тъмнокос, носеше стари дънки и изтъркано кожено яке. Не приличаше на човек, който може да си позволи да кара „Лексус“, освен ако не го е откраднал. Името му бе Ейнджъл.
- Шумно, мръсно - отвърна неговият партньор в професионален и в личен смисъл. Казваше се Луис и беше облечен като директор в някоя от онези дискретни фирми в сянка, които управляват парите на другите, и ги управляват добре. Косата му беше подстригана много ниско, по кожата му нямаше почти никакви бръчки. Би било трудно да се каже на каква възраст е, ако не беше прошарената комбинация от несвързани помежду си козя брадичка и мустаци, която бе започнал да си отглежда, известна в бранша като „балбо“, но наричана от партньора му „онази шибана растителност по лицето ти“.
- Много ли? - попита Ейнджъл.
- Двама мъртви и една на път.
- Ти пострада ли?
- Не.
Луис извади телефоните и провери номерата и обажданията.
- Има много полезни неща - каза той. - Много имена. - Измъкна изпод седалката ноутбук, включи захранването и започна да прехвърля на компютъра данните за обажданията.
- Виж - каза Ейнджъл, - трябва да те попитам: на кръстоносен поход ли сме?
- Да, освен ако не предложиш някое по-подходящо название -каза Луис. - Понякога ми се иска да не ме бе запознавал с Чарли Паркър. Подозирам, че ме е заразил с идеализъм.
- Мислиш, че си се променил много. А аз само крадях това-онова. - Ейнджъл погледна в огледалото за обратно виждане. Момичето също впери поглед в него. Очите му бяха като на войник в посттравматичен шок.