- Щях да знам, Джоуи. Ако мислите му вървяха в тази посока, щях да знам.
- Не бъди глупав. Няма да се усетиш, докато не почукат на собствената ти врата със заповед за арест. Тогава ще разбереш, но ще е твърде късно да предприемеш нещо. В този град живеят хора, които нямат намерение да умират в затвора, и аз съм един от тях. Ти също не си мисли, че си в безопасност. Ще издаде и теб заедно с всички останали. Така действат тези негодници. Искат всичко, всяко име, което си в състояние да изплюеш, всеки мъж и всяка жена, които са ти правили някаква услуга, откакто си се родил. При тях важи правилото всичко или нищо, всичко или нищо.
- Томи не се опитва да сключи сделка. Казвам ти.
- Аха, ти го казваш, ти го казваш. - Джоуи махна към него с пренебрежение. - Чуй ме, единственото, което имаш да казваш, е да кажеш на Томи да се яви. Ще направим съвещание. Ще обмислим нещата. Ако е надежден, както твърдиш, тогава няма от какво да се плаши.
Джоуи сложи месеста лапа върху китката му и я стисна толкова силно, че пръстите му започнаха да изтръпват. По устните му имаше капчици слюнка и Демпси усети упоритата миризма на риба, която винаги съпровождаше този човек.
- Разбра ли ме, Мартин? - каза Джоуи и вонята му заля Демпси отвсякъде, кожата му пламна, сякаш бе алергичен към този противен човек. - Кажи му да дойде или пък ми звънни да ми кажеш къде можем да го намерим. Това е всичко, което трябва да сториш. Ще се погрижим за теб, за него също. Обещавам ти. Всичко ще бъде направено както е редно.
И двамата знаеха за какво става дума. Това щеше да е пре-дателство, след което щяха да му останат само две възможности: да отиде в заточение или да се преструва, че животът му в Бостън е все още възможен, да приема всяка работа, която му пуснат, докато не решат да му пуснат куршума, защото не може да се вярва на човек, който е предал своя шеф.
Демпси издърпа ръката си и погледна часовника. Представителят на Оуени закъсняваше вече петнайсет минути. Уговорката беше Джоуи да дойде пръв; присъствието му на срещата трябваше да послужи като гаранция, че всички спорове ще останат цивилизовани, само че човекът на Оуени още не се бе появил. Отвън Райън беше допил кафето си и пристъпяше неспокойно от крак на крак.
- Момчето на Оуени трябваше да е вече тук - каза Демпси, но Джоуи бе станал и закопчаваше палтото си. - Къде отиваш, срещата още не се е състояла.
- Състоя се - отвърна Джоуи и Демпси почувства как въздухът му секна, сякаш някой го бе ударил в корема. Момчето на Оуени нямаше да дойде. Изобщо не е било предвидено да идва. Джоуи бе говорил от името на Оуени. Говорил бе от името на всички им, на всеки от тях, всеки един, който не бе Томи Морис и не бе свързан с Томи Морис, всеки, който искаше Томи да замлъкне завинаги, да бъде заровен някъде с куршум в тила, сред миризмата на покриващата тялото и изгаряща очите му вар, заедно с чука, с който са избили зъбите му накрая.
Присъдата бе произнесена. Оставаше само екзекуцията да бъде изпълнена.
- Момичето? - каза Демпси. - Кажи ми истината. Той иска да знае. Ти каза, че не е при Оуени. При теб ли е? То инструмент ли е в тази игра?
Но мислите на Джоуи вече бяха другаде. Само тялото му още не бе пристигнало там.
- Кажи му да се яви, Мартин. Не ни принуждавай да идваме да го търсим. Харесвам те. Харесвам и момчето отвън. Не искам на никого от двама ви да се случи нещо. Затова говори с Томи. Убеди го. Ти си умен човек. Ще намериш нужните думи. И внимавай.
Излезе от кафенето и в движение потупа Райън по гърба. Райън го проследи с поглед, а после се обърна и погледна втрещено Демпси, отворил уста и вдигнал едната ръка в безмълвно „Какво става, мамка му?“, докато другата продължаваше да стиска пищова в джоба.
„Браво, момче, помисли си Демпси, продължавай да държиш пистолета.“ Сега бе благодарен, че е уредил тази пропаднала среща тук, а не някъде в Дорчестьр или Чарлстаун, както бе предложил в началото Джоуи. Ако се бе съгласил, вече щеше да е проснат на пода в склада и някой щеше да забива пирони в дланите и ходилата му, за да го накара да говори.
Запъти се към вратата, държейки непохватно вестника върху пистолета. Отвън влизаше някаква жена и той я блъсна, докато минаваше покрай нея. Тя каза нещо, но не я чу. Вниманието му бе насочено към света отвън, към площада, който изведнъж му се стори по-празен от преди, към лицата, които изведнъж сякаш станаха по-съсредоточени, по-заплашителни. През времето, откакто бе влязъл в кафенето, сферата на съществуването му се беше превърнала в по-безнадеждно, по-безмилостно място.