Каза на Райън да тръгва и двамата заедно нагазиха във враждебния свят.
15
Ейми беше принудена да откаже срещата ни сутринта заради случай на домашно насилие, който бе оставил петдесетгодишен мъж със счупена ръка, разбита глава и няколко пукнати ребра. Нападателят беше четирийсет и три годишната му съпруга, която с мокри дрехи тежеше по-малко от четирийсет кила и говореше толкова тихо, че я чуваха само прилепите. Очевидно съпругът я беше пердашил през първите деветнайсет години от брака им и тя бе решила да отбележи двайсетата, като го поощри да обърне нова страница, благоразумно използвайки тежък чук, докато той си отспивал след пореден запой. От приюта за жени, на който Ейми правеше безплатни услуги, я бяха повикали да говори с жената, поради което тя бе отложила срещата ни за следобеда.
Когато стигнах до „Сейнт Максимилиан Колби“ в Скарбъро, утринната литургия бе вече започнала, но на нея присъстваха само неколцина енориаши. Настаних се тихо на една от задните пейки и през цялото време стоях с наведена глава. Вече не ходя толкова често на черква; ходех, когато ми бе нужна утеха или просто пространство, където да подишам известно време. Там намирах покой, покоя, който идва, когато се дистанцираш от земното, макар и за кратко, и приемеш, че покоят в отвъдното е възможен. Никога не можех да кажа кога ще ме обземе потребността да посетя това пространство, но тя ме връхлетя тази сутрин, след като Ейми отложи срещата ни, и аз ѝ се подчиних. Луис веднъж ме беше попитал дали вярвам в Бог след всичко, което съм видял и което съм преживял, най-вече след като загубих Сюзън и Дженифър. Аз му дадох три отговора, което навярно беше поне с два повече, отколкото бе очаквал. Казах му, че намирам за по-лесно да вярвам в Бог, отколкото да не вярвам, защото, ако не вярвах в нищо, смъртта на Сюзън и Дженифър щеше да е безсмислена и безпричинна, а аз предпочитах да се надявам, че тяхната загуба е част от някаква закономерност, която още не съм проумял. Казах му, че Богът, в когото вярвам, понякога извръща поглед от мен. Че той е Бог, който се обърква, Бог, затрупан от нашите искания, защото ние сме толкова малки и сме толкова много. Казах му, че разбирам как може да се случи това. Моят Бог беше като родител, който винаги се старае да бди над децата си, ала никой не може да бъде непрекъснато до децата си, колкото и усилия да полага. Аз не бях до Дженифър, когато тя се нуждаеше най-много от мен, и отказвах да виня за това моя Бог.
Казах му още, че вярвам в Бог, защото съм виждал неговата противоположност. Виждал съм всичко онова, което той не е, докосван съм от злото и затова не мога да отрека, че безкрайната доброта е в състояние да се противопостави на тази поквара, също както не мога да отрека, че дневната светлина следва мрака и нощта следва деня.
Казах му всичко това и той остана безмълвен.
Когато литургията свърши, се качих в колата и отидох да закуся в ресторант „Палис“ в Бидфорд. Някои хора може да кажат, че е глупаво да се бие толкова път заради една закуска, но те едва ли са закусвали някога в „Палис“. Изпих си бавно кафето, прочетох си вестника и тъкмо когато се почувствах спокоен и готов да се изправя пред новия ден, телефонът ми изписука, известявайки ми, че имам ново съобщение.
Прочетох го, запазих го и почувствах как доброто ми настроение се изпарява.
Върнах се вкъщи и започнах да работя по списъка на Рандъл Хейт, като използвах разграничаваща информация, за да проследя движението на хората в него през годините, в случай че някой от тях е работил нещо, което може да е имало връзка със затворите, сравнявах насрещно имената и адресите с регистрите на затворите, като се опитвах да разбера дали някой от Пастърс Бей е излежавал присъда в Северна Дакота, Върмонт или Ню Хампшър, или има близки роднини, излежавали присъди в тези щати. Ударих на камък при всичките, но това бе едва първата фаза от разнищването на плетеницата от десетки потенциално взаимносвързани животи, което можеше да се окаже продължителен процес.
Малко след един часа отидох в южен Фрийпорт и оставих колата на паркинга до сградата на Ейми. Днес нямаше гарвани по дърветата. Бяха някъде другаде и аз нямах нищо против това. В миналото бях видял големи черни гарвани да клечат по дуварите на стария затвор в Томастън и те ми се бяха сторили чудовищни, същества, които мутират, докато ги гледаш, пратеници от друг, по-покварен от нашия свят. Тази представа никога не ме беше напускала и видех ли гарвани, се питах какви ли са истинската им природа и истинските им намерения.