Обикновено тези моменти в тишината на офиса бяха приятни на Джоуи. Доставяше му удоволствие да прави балансите, като знаеше, че бизнесът му върви успешно и носи печалби. Той обичаше реда, винаги го беше обичал, дори още като момче. Беше прибран и никога не губеше нищо. Тази вечер обаче беше разсеян. Историята с Томи Морис му тежеше, но едва ли можеше да очаква Томи просто да легне и да умре. Още се мъчеше да определи точно кога Томи беше започнал да губи контрол над работите си и защо, но нещата лека-полека се скапваха и вече се бяха появили мнозина, готови да се възползват от слабостта му. Джоуи ги бе окуражавал безмълвно, а впоследствие и активно. В бизнеса нямаше място за сантименталности, но му се искаше отно-шенията му с Томи да не бяха завършили по този начин. Той имаше слабост към Томи, винаги бе имал слабост към него, ала сега бе останал излъган в очакванията си, а надбягванията продължаваха. Накрая Оуени Фаръл щеше да ги спечели, защото бяха нагласени от самото начало, но Томи трябваше да бъде отстранен бързо заради риска пистата да се покрие с мъртви ездачи. Дори може би щяха вече да са го пипнали, ако не беше Мартин Демпси. Демпси бе хладнокръвен, не допускаше грешки. Джоуи почти щеше да съжалява да види и него сред мъртвите.
Но Томи Морис. Какво да правят с Томи Морис?
И сякаш повикан от мрака, Томи му отговори:
- Как си, Джоуи?
Джоуи вдигна очи от книжата. От лявата му страна имаше складово помещение. Там пазеше архивите си заедно с купища компютърна хартия, канцеларски материали и всичко друго, което не искаше да бъде замърсено от влагата и миризмите от долния етаж. Вратата винаги беше отворена, защото неговите служители знаеха много добре, че не бива да влизат без негово разрешение, и той заключваше само вратата на офиса. Сега Томи Морис се появи от складовото помещение, малкото коса, която му беше останала, беше късо подстригана, лицето небръснато, увисналият като блед език над колана корем надничаше изпод ризата, космат и някак си неприличен. Носеше син работен комбинезон от рибния пазар, разкопчан до чатала.
Трябва да бе стоял тук почти час, чакайки търпеливо, докато пазарът утихне, докато останат само те двамата.
- Томи - каза Джоуи, - изплаши ме до смърт. - Какво те е прихванало да се завираш в разни килери? Да не си ми хвърлил око? Да не си станал обратен?
Усмихна се на собствената си шега и Томи му отвърна с усмивка. Сякаш бръчките му бяха повече отпреди и набождащата брада беше изцяло бяла. Неуспехът действа така на мъжете, помисли си Джоуи, неуспехът и съзнанието за заплашващата го смърт.
Само че Томи не беше единственият, който усещаше дъха на онази с косата. Той държеше в дясната си ръка пистолет. От заглушителя оръжието изглеждаше по-лъскаво и по-грозно, отколкото беше. Не че му трябваше заглушител. Тук нямаше кой да го чуе, а стъклата и стените бяха дебели. Но за Томи беше типично да обръща внимание на дребните подробности и да изпуска от поглед по-широката перспектива. Затова бе разорен и бягаше, затова с него бяха останали само Демпси и Райън.
- Ти ме познаваш добре, Джоуи. Винаги съм харесвал мо-мичетата.
Така си беше. Томи никога не оставаше без поне две жени, които да върти едновременно. Джоуи бе хвърлял големи усилия да открива кои са момичетата във временните му хареми, с надеждата да го хване със смъкнати панталони.
- Трябваше да си създадеш семейство като мен - каза Джоуи. - То премахва нуждата от всички тези глупости, или поне от повечето, ако си го направил както трябва. Защо не си дръпнеш стол, та на подметките ти да им олекне?
Томи остана на мястото си. Пистолетът не беше помръднал. Все още беше насочен към Джоуи, който не беше въоръжен. В чекмеджето на бюрото му нямаше пистолет. Не бе имал желание да притежава такъв. Той бе Джоуи Туна, посредникът. Когато бе нужно, ставаше Джоуи Тюми, въздаващият справедливост, но справедливост, която бе договорена предварително, определена от мъдри глави. Тя винаги беше това, което бе редно да се направи.
- Това място не се е променило - каза Томи. - Имам чувството, че и книжата на бюрото ти са същите.
- Няма причина да се променя онова, което винаги е работило, Томи. Аз печеля пари. Преди рецесията дори имахме известен растеж всяка година. Тук вършим нещата точно по правилата. Толкова сме чисти, че данъчните са убедени, че сме мръсни. Така беше, когато поех бизнеса от чичо ми, така ще бъде, ако е рекъл Бог, и след като си отида.
Дори не трепна, когато изрече тези думи. Нямаше да достави на Томи това удоволствие. Така или иначе краят още не беше дошъл. Все още можеше да разубеди по-младия мъж. Попита: