- Странното е, че не допусках Оуени да знае за нея. Бях много внимателен. Обаче се обзалагам, че ти си знаел. Ти знаеш какви връзки има всеки от нас. Затова ти си човекът, към когото да се обърнат, човекът, който държи пръст на пулса.
Джоуи сложи показалец на бюрото, пръста, който държеше на пулса, и започна да чука силно по дървото, подчертавайки всяка своя дума:
- Хората. Бяха. Загрижени! Ти нямаше да дойдеш по собствена воля. Трябваше да бъдеш накаран да дойдеш.
- Затова ли отвлякоха племенницата ми?
- Не знам за какво говориш. Казах същото и на твоя човек Мартин.
- Тя е дъщеря на сестра ми. Живее в тих малък град, далече от всичко това. Ти ли я откри? Оуени ли я откри?
Докато говореше за своята племенница, в тона му се появи нещо, някаква лудост, която накара стомаха на Джоуи да се свие, пронизан от мъчителен страх. Съзнавайки, че самият той е обречен, Томи сякаш се беше вкопчил в момичето като в единствено избавление. Джоуи бе виждал това и преди - хора, на които им предстои да умрат, да бъдат об-себвани от натрапчиви мисли за приятел, родител, снимка в портфейла, чудотворен медальон с лика на Светата дева и какво ли не друго, надявайки се то да прогони надвисналата жестока реалност.
- Ние не отвличаме малки момичета, Томи. Това не е в стила ни.
- Ами? Откога?
- Господи, Томи, за какви ни мислиш, за педофили ли? За извратени? Тя не е при Оуени. Хората не постъпват така, не и със своите, не и нормалните хора. Те искаха само да поговорите. Ако момичето беше при тях, щяха да ти го кажат. Щяха да ти изпратят съобщение и после щяха да й позволят да се прибере вкъщи - след като ти се явиш. Нашите хора не биха се държали по друг начин. Ние не сме като руснаците. Не сме животни.
Томи кимна. Пистолетът в ръката му трепна. Джоуи видя, че е спечелил предимство, и побърза да се възползва от него.
- Хайде, Томи. Прибери пистолета и ще забравим за всичко това. Ще се обадя на този-онзи. Ще кажа на всички, че могат да бъдат спокойни. Ще им кажа, че Томи Морис е непоклатим както винаги.
Томи започна да закопчава комбинезона. Той беше твърде тесен за него и копчетата му се изплъзваха, ала не поглеждаше надолу.
- А срещата? Съвещанието, на което Оуени не се появи, но ти се появи? Мартин, изглежда, мисли, че това е било съобщение.
- Съобщение ли? Разбира се, Томи, винаги има съобщение. Съобщението беше, че трябва да се явиш и да разчистиш всичките подозрения, да успокоиш хората. Сега го чуваш от първа ръка.
- Не - каза Томи, - съобщението, получено от Мартин, изобщо не беше такова.
- Е, сбъркал е. Моята съвест е спокойна.
- Чудесно - рече Томи. - Тогава и тялото ти може да се присъедини към нея.
Държеше пистолета ниско, до корема си, така че комбинезонът пое отката. Първият куршум улучи Джоуи в корема. Той каза „Ох!“. Звучеше разочаровано, сякаш бе хванал Томи да върши нещо срамно. Подпря се на бюрото и Томи го простреля отново. Джоуи се свлече на пода, взел със себе си шепа фактури. Чашата му падна до него и се счупи. Лежеше редом с парчетата разбит фаянс, чаят се стичаше в цепнатините между дъските. Поемаше въздух на кратки задъхани вдишвания, в устата му имаше кръв. Държеше ръцете си над раните, защото не се решаваше да ги докосне. Примигваше непрекъснато като човек, който се бои от ярката светлина.
- Ох - изпъшка отново. - Ох, не.
Томи стоеше над него.
- Впрочем аз никога не съм те харесвал - каза той. - Никога не си бил човек, на когото може да се разчита.
И остави Джоуи Туна да умре на онова място, с лице до студените дъски, чиято миризма се просмукваше в последните глътки въздух - прощален дар за стария гангстер, който го бе създал.
17
Студена нощ в Бостън, дъждът вече плющеше с всичка сила. Валеше от сутринта, променяше се само силата на дъжда, сякаш небето беше решило да залее света, за да го измие добре. Светлините на по-високите сгради, винаги не на място в Бийнтаун, сякаш разгонваха облаците отгоре, като ги пронизваха и позволяваха на дъжда да се излива през дупките. Тази вечер това бе град на прогизнали дрехи, на обувки, които пропускат влагата, на слепнали ситни къдрици и хладни целувки на дъждовните капки по вратове и гърди, на размити неонови отражения в локвите, напомнящи цветни водовъртежи, на едва пъплещ трафик и нетърпеливи пешеходци, притичващи опасно близо пред колела и брони, без да обръщат внимание на клаксоните и светлините на фаровете. Дори тръгналите към клубовете и баровете момичета се принуждаваха да покриват краката и ръцете си от страх да не настръхнат и разочарованието от това бе изписано по лицата им. По-късно онези, които не бяха намерили партньори за през нощта, щяха да вдигнат ръце и да оставят дъжда да съсипва прическите и да размазва грима им, щяха да ругаят и да се кикотят, опитвайки се да хванат такси, а шофьорите на таксита щяха да си напълнят джобовете тази нощ. Но студът... Господи, това бе най-ужасното. Той хапете и гризеше, забиваше своите бели зъби в пръстите на ръцете и краката, носовете и ушите, както лешояд човката си в труп сред снега. Зимата бе друго нещо: зима със сняг по земята и ясно синьо небе. Човек знае какво да очаква от зимата. Но това, това скапано време, с него не можеше да се постигне никакъв компромис. По-добре беше да не излизаш изобщо, обаче това означаваше да капитулираш пред него, да му позволиш да господства над града, да пожертваш една нощ навън, защото природните стихии са в заговор против теб, особено когато си млад - на възраст за женене - и имаш пари в джоба. За по-възрастните, които имат да показват и да доказват по-малко неща, лошото време можеше да означава почивка, но не и сега. Не, нощите като тази бяха безценни и трудно спечелени. Нека дъждът да вали; нека студът да хапе. Топлината и компанията стават двойно по-приятни заради усилията, които са били нужни, за да ги намериш, и малко удоволствия могат да се сравнят с това да гледаш леещия се дъжд в мрака отвън от удобен стол, с чаша в ръката и глас, който тихо шепти на ухото ти усмихнати думи.