И ето че сега бяха тук, дъждът барабанеше по покрива на колата, вътре нямаше запалени лампи, които да ги осветяват, взривното устройство лежеше на пода в краката на Демпси. Райън не можеше да не мисли за него като за живо същество, чудовище, което чака да бъде освободено. Трябваше да пробият дупки за въздух в кутията, за да може да диша.
Почти чуваше ударите на сърцето си.
В една идеална ситуация Демпси щеше да е заложил устройството по-рано, но барът бе седалището на Оуени и нямаше никакъв начин предварително да получи достъп до него. Барът бе малък и щеше да задържи разпространението на взрива. В затвореното помещение ефектът от бомбата щеше да е унищожителен. Проблемът беше в нейното внасяне. Той бе казал на Райън, че планира да подходи по най-простия начин. В едната ръка ще държи тухла, в другата -взривното устройство. Тухлата ще счупи прозореца и устройството ще я последва.
- С какво закъснение ще избухне? - попитал бе Райън и въпросът му бе сепнал Демпси.
- Откъде знаеш за закъсненията?
- Откъдето знам и всичко останало: от телевизията.
- Пет-шест секунди.
- Не е много. По-добре да не се спъваш или да чакаш да светне, когато я активираш.
От мястото, на което седяха, Райън виждаше голямата глава на Оуени дори през мокрото предно стъкло. Разпозна неколцина от останалите. Имаше и две жени. Надяваше се те да отидат до тоалетната, преди Демпси да тръгне. Тогава може би нямаше да му е толкова трудно да живее с онова, което предстоеше да стане.
- Ти само включи двигателя веднага щом сляза - каза Демпси. -Бъди подготвен за експлозията, изчакай я, после потегляй. Не поглеждай към нея, не гледай и след това. Няма да искаш да видиш последствията, а аз не искам да се сковеш.
- Разбирам, Мартин.
- Добре.
Демпси взе кутията и тухлата и ги сложи в сгъвката на лакътя си. Под палтото беше облечен в суичър с качулка и когато слезе от колата, вдигна качулката да скрие лицето си. Райън понечи да му пожелае късмет, но се отказа. Едното от момичетата в бара се смееше с широко отворена уста и отметната назад глава. Беше хубаво, и то не с вулгарната хубост на повечето от момичетата, които се мотаеха с Оуени и хората му. Имаше изящни бледи черти и много тъмна коса. Не можеше да е на повече от деветнайсет-двайсет години. В повечето барове на Бостън щяха да ѝ поискат лична карта и набързо да я изгонят, но не и тук, не и в бара на Оуени.
Щом се потопи в студения нощен въздух, Демпси повдигна единия край на кутията, за да активира устройството. По-голямата част от нея бе омотана със скоч, но беше оставил единия ъгъл скъсан и непокрит, за да стигне лесно до детонатора, който щеше да предизвика взрива. Демпси тръгна към бара, сложил пръсти на дупката в кутията и тогава в огледалото за задно виждане блеснаха фарове, прозвучаха сирени. Демпси забърза назад към колата, все още с устройството в ръка; тухлата бе изхвърлил на улицата. Райън запали двигателя и се включиха в движението зад камион за напитки тъкмо когато първата полицейска кола изскърца със спирачки пред бара. Зад нея идваха още и големият черен фургон на специалните части в средата на колоната беше досущ като царица на бръмбарите сред своите поданици.
- Леле - каза Райън, - става лошо. Става много лошо.
- Карай. Не търсят нас. Няма как да са знаели.
Райън продължи да кара направо, докато не стигнаха до кръговото движение край брега. Там зави наляво покрай статуята на Фарагът, покрай пързалката за кънки „Франсис Мърфи“. Едва когато стигнаха до празния паркинг на Касъл Айлънд, Райън си даде сметка, че ги бе вкарал в задънена улица. Изруга и започна да обръща несръчно, но Демпси го успокои.
- Спокойно - каза той. - Поеми си дъх. В безопасност сме.
Райън го послуша. Вдиша дълбоко веднъж, два пъти. Усети как чудовището в кутията до краката на Демпси се размърда. Може би и Демпси го усети, защото отвори вратата, отиде до края на паркинга и запрати кутията във водата. Върнаха се до кръговото движение и по „Фърст Стрийт“ напуснаха Саути.
- Защо бяха там? - попита Райън. - Защо дойдоха?
Но отговора на този въпрос получиха едва по-късно, когато Томи се обади на Демпси и му каза, че Джоуи Туна е мъртъв.
III
Когато изскърцаме под твоите стъпки, когато разбием твоята чаша, когато чуеш нашето трак-трак-трак, това е кост,
това е единственото, което имаме, макар да сме много излъскани и пълни с буболечки.
Направени сме само от кост.
„Мъртвите момичета говорят в един глас“,