18
Рандъл Хейт почувства разликата в къщата още щом се върна от магазина, сякаш зарядът от статическо електричество в килимите и текстила беше изпразнен. Спря в коридора, усещайки през материята на пуловера студенината на сладоледа в книжния плик, който държеше в лявата си ръка. Взел бе също така шоколад и газирано, както и канелени бонбони. Тя обичаше аромата им, действаха ѝ успокояващо - не както на повечето деца, помисли си той, но пък и тя бе доста различна от другите деца.
Пътуването до града вече му бе поднесло една смущаваща случка. Бе видял на улицата Валъри Кор в компанията на мъж, когото не познаваше, но който по ръст и по стойка му заприлича на полицай. Госпожа Кендъл, която работеше в дрогерията на непълно работно време, бе сложила дясната си ръка на рамото ѝ, наклонила бе глава към нея и ѝ говореше нещо - утешителни и обнадеждаващи думи навярно. После Дани, странното, но свястно момче, което държеше кафене „Халоуд Граундс“, излезе и подаде на Валъри бял книжен плик, пълен с пасти и понички. При този неочакван малък жест нещо в нея се прекърши и тя си тръгна, следвана от ченгето. Рандъл я изпрати с поглед и се опита да определи нейните чувства, съдейки по вида ѝ. Тъга. Празнота.
Вина?
Полицаят забеляза, че я гледа. Рандъл обаче не реагира пресилено. Само се усмихна тъжно, както мислеше, че би постъпил обикновен човек, нормален човек. Той бе актьор, който се вживява в роля. Изпълни я добре, но щом жената се изгуби от погледа му, я прогони от мислите си. Започна да се вглежда в лицата на хората, с които се разминаваше, докато разменяше любезни поздрави с тях, и да наднича в прозорците на офисите по „Мейн Стрийт“, проверявайки дали някой няма да отвърне на погледа му, да задържи очи една идея по-продължително върху него и да се издаде.
„Кой от вас е? Кой от вас знае или мисли, че знае?“
Но не намери никакви отговори, никакви потвърждения на съмненията си и потегли обратно към дома си в мълчание, чудейки се дали пощаджията вече е идвал, боейки се от онова, което можеше да намери в пощенската кутия. За негово облекчение имаше само сметки и поредния брой на „Нешънъл Джиографик“, списанието, за което бе абониран. Нямаше снимки, нямаше филми, нямаше изображения на голи деца и той се опита да повярва, че може да е свършило, макар да го приемаше само като кратка отсрочка.
Сега, отново под закрилата на собствения си дом, Рандъл почувства някаква необичайна празнота, някаква липса. Тръгна от стая в стая, като надничаше в дрешниците и под леглата. Погледна в своята баня и банята за гости, която не бе използвана никога. Накрая слезе в мазето и застана пред вратата. Тя харесваше мазето, там бе тъмно и хладно. Понякога я чуваше как си пее там, долу. Когато беше ядосан или работеше, ѝ казваше да млъкне, но тя никога не го слушаше. Пееше популярни мелодии от телевизора и стари естрадни песни, които почти бе забравил, че съществуват, и песнички, които сама си измисляше, немелодични ритми, които влизаха в главата му и го дразнеха със своята произволност. Но мазето бе нейното скривалище, нейното убежище и той ѝ го предоставяше с удоволствие. Мъчеше се да не я безпокои, докато е там, защото нямаше как да предвиди каква ще бъде реакцията ѝ. Веднъж в гнева си тя се беше нахвърлила върху него, насочила нокти право към очите му, но най-често започваше да пищи; тогава звукът отскачаше от каменните стени и се стоварваше върху него.
Държеше всички прозорци и външните врати заключени, макар че го правеше по-скоро за да държи хората отвън, отколкото нея вътре, защото живееше в страх от намеса в живота си. Засега момичето не показваше никакви признаци, че иска да го напусне. Чудеше се дали омразата му към него не се бе превърнала в нещо като любов, дали не изпитваше нужда от канал, който да свързва двете противоположни чувства. Тя му бе почти като дъщеря, непокорно, трудно, нуждаещо се от грижи дете, и той беше бащата, защото я бе направил такава, каквато бе.
През последните два дни не я бе виждал много. Тя се беше скрила, когато дойде детективът, както правеше винаги, когато идваше външен човек. По-рано същия ден я бе зърнал за миг да минава през кухнята, докато работеше на компютъра. Не обичаше телевизорът да е включен, когато опитва да се съсредоточи. Тя бе научила бързо този урок и просто стоеше далеч от дневната, докато не мине пет. Всъщност последният път, когато бе говорил с нея, беше вечерта след посещението на детектива, за да ѝ каже да се върне към своите телевизионни програми.
Почука на вратата на мазето. Нямаше отговор.