Името ми беше извикано малко след три часа следобед, но моето участие в кръстосания разпит се измерваше в наносекунди. Сякаш дори съдията губеше вече желание за живот след целодневните разпити, които само потвърждават онова, което отдавна бе станало известно на всички: Дени Крауз беше луд, защото в неговото положение само човек, който не е с всичкия си, би отричал, че е луд. След като свърших в съда, прескочих до „Нош“ на „Конгрес Стрийт“ и си побъбрих с Мат, един от партньорите, които държаха заведението. Ако преди две години някой ми беше казал, че Портланд се нуждае от още един бар, който продава бургери, щях да му си изсмея в лицето и нямаше да ме чуете заради всичките други хора, които също щяха да се изсмеят. После „Нош“ отвори, народът започна да опитва бургерите и бе постигнато всеобщо съгласие, че, да, може би бяхме имали нужда само от още един бар, който продава бургери, при положение че бургерите са толкова хубави. И понеже чувствах, че го дължа на себе си след такъв ден, хапнах в допълнение пържени картофки, после довърших започнатото, като сръбнах и един „Бруклин Лагър“, докато преглеждах вестниците, и де-нят постепенно започна да ми се струва не чак толкова лош. Докато карах към дома, каналите през солените мочурища в Скарбъро ми приличаха просто на по-наситеночерни откоси сред високите треви, подобни на дълги черни панделки, паднали от небето. Отбих по моята алея и фаровете ми блеснаха в прозорците на празната къща. Минах през задната врата, през която се влизаше в кухнята, и запалих лампата.
Големият прозорец, който гледаше на север, се бе изпотил от влагата и някой бе писал с пръст по стъклото, прокарвайки дълги, грижливо начертани линии. Почеркът беше детски, почерк, който ми беше познат, защото веднъж вече ми бе оставял съобщение в тавански прах. Беше толкова отдавна. Мислех, че са си отишли, но нима беше възможно да си идат наистина? Сега едната от тях се беше върнала, ехото от моята мъртва дъщеря, а където и да отидеше тя, с нея вървеше и нейната майка - по-странна, по-размита фигура. Ако дъщеря ми бе малка студена звезда, майка ѝ бе нощното небе, на което светеше тя.
Думите на стъклото гласяха:
момичето е сърдито
Приближих до прозореца. Думите бяха написани едва неотдавна; от тях още се стичаха вадички влага като от рани, изрязани в плът, и посланието се отцеждаше от тях като кръв. През изтритите места в изпотяването видях горите.
Излязох отново навън и постоях в двора, вперил поглед в дърветата. Внушавах им да се покажат, но те не се появиха. Може би вече не бяха тук, ала необичайната тишина на нощта сякаш ми казваше, че трябва да бъда нащрек, дори тревата в мочурищата бе спряла да шепне. После вятърът се върна от океана, разлюля тревата и клоните и разпръсна някои от сенките. Изтрих думите с върховете на пръстите си, докосвайки местата, които тя бе докосвала, питайки се как е възможно човек да бъде преследван от миналото.
Стоях до прозореца, гледах в сгъстяващия се мрак и си представях как гласът на мъртвата ми дъщеря изрича тези думи, как дребният ѝ блед силует минава под дърветата и в следите от лунна светлина голите клони хвърлят кръстосаните си сенки върху тялото ѝ, омотават го в ивици тъмнина.
И се запитах, не за пръв път, дали със своята скръб не ги бях накарал да се върнат на този свят.
Легнах си в полунощ, след като мислих известно време за значението на думите върху стъклото. Те приличаха на предупреждение, но не бях сигурен за какво. За кое ли момиче се отнасяха? Така или иначе, спах дълбоко до три часа сутринта. Ако се бях опитал да обясня на психиатър как е било възможно това, след като мъртво дете е писало на прозореца ми, може би щях да започна с аргумента, че когато човек се сблъска с достатъчно много странности, странното започва да му се струва нормално. Умът може да се приспособи почти към всичко, когато му се даде време: болка, скръб, загуба; дори да приеме, че е възможно мъртвите да говорят на живите. Също така бях разбрал, че тези неща са част от нещо по-голямо, пътепоказатели в пътуване, чиято крайна цел не ми е известна. Примирил се бях с онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то, и примирението бе донесло със себе си известно спокойствие, така че спах и бях благодарен за съня. Когато загубех способността си да спя, щях да знам, че полудявам.