Събудих се в три и една минута. Чуваха се звуци, които идваха изпод спалнята ми: гръм и трясък, вихър от струнни инструменти. Отне ми известно време, докато разбрах, че телевизорът е включен.
Но не бях гледал телевизия, преди да си легна, а дори и да бях, никога нямаше да оставя телевизора включен.
Протегнах ръка към пистолета, като се стараех да вдигам колкото може по-малко шум, после станах от леглото. В стаята беше студено.
Бях гол от кръста нагоре и кожата ми сякаш се стегна от мразовития въздух. Вратата на спалнята беше отворена и коридорът бе тъмен, но когато стигнах до стълбите, видях отразената светлина от екрана на телевизора да танцува по стената. Опитах да контролирам дишането си, кръвта бучеше в ушите ми. Пролуките между подпорите на парапета бяха широки и когато стигнех до третото стъпало от горе надолу, щях да бъда лишен от прикритие. Ако беше засада, бавното и предпазливо придвижване нямаше да ми бъде от полза. Щях само да стана по-лесна мишена.
Долу последва нова поредица от звукови експлозии и аз се възползвах от това. Слязох по стълбите бързо, като се движех покрай стената и държах пистолета с дясната си ръка близо до тялото, а лявата използвах за равновесие, но никой не ми се нахвърли от сенките и нямаше изстрели. Веригата на предната врата беше на мястото си. Вляво от стълбата бе офисът ми и вратата му бе затворена, както когато се качих да си легна. Вратата на дневната пред мен беше открехната и през пролуката се виждаше телевизорът. Даваха анимационно филмче от поредицата за Койота и Бързоходеца. В стаята се влизаше само през тази врата. Нямах друг избор.
Вътре нямаше никого. Диванът и фотьойлите, които бяха обърнати към телевизора, не бяха заети. Дистанционното лежеше на лявата страна на дивана, близо до страничната облегалка. Оставих телевизора включен и се върнах в коридора. Най-напред проверих в кухнята, но тя също бе празна и задната врата беше заключена. Накрая отидох в офиса. Хванах дръжката, отворих рязко вратата и почаках, но нямаше никаква реакция. Погледнах през пролуката откъм пантите, но не можах да видя нищо. След това, когато не ми беше останал друг избор, влязох вътре с вдигнат пистолет, но офисът изглеждаше както го бях оставил предишния ден,. дори суичърът с качулката лежеше напряко на писалището, точно както го бях хвърлил преди два дни, когато се върнах от магазина за хранителни стоки.
Въпреки нощния студ вече бях плувнал в пот. Проверих бегло стаите на горния етаж, просто за всеки случай, но къщата беше празна. Върнах се в дневната и се загледах в телевизора. Койотът си беше отишъл и на негово място се бе появил Бъгс Бъни. Йосемити Сам го преследваше с големия си револвер. Сигурно бе имало токов удар. Изключих телевизора и за всеки случай прекъснах захранването от мрежата.
Бях стигнал докъм средата на стълбите, когато телевизорът загърмя отново.
Влязох, държейки пистолета до хълбока си. Стаята все още бе празна и дистанционното си беше на същото място, но щепселът бе включен отново в контакта.
По гърба ми се търкулна капчица пот. Усетих миризма, която по-рано липсваше или заради страха и адреналина не я бях забелязал. Беше следа от парфюм, но евтин и противно сладникав, какъвто голяма жена никога не би използвала...
момичето е сърдито
Думите не бяха изречени гласно, но въпреки всичко ги чувах в главата си, повторение на посланието, оставено на прозореца.
трябва да бъдеш предпазлив татко трябва да бъдеш предпазлив
„Татко.“ Боже мой, боже мой, боже мой.
Но нямаше нищо, нищичко, което да мога да видя. Сложих ръка на телевизора и леко натиснах бутона On/Off. Екранът потъмня и индикаторът светна червено вместо зелено. Отстъпих назад и зачаках, броейки наум. Бях стигнал до пет, когато телевизорът се включи отново, тъкмо навреме, за да видя как Бъгс Бъни изскача от тъпана, дъвчейки морков, и казва „И това е краят!“.
Ала не беше, защото се появи логото на телевизионната станция и Бъгс Бъни веднага се върна. Дори познавах филмчето. „Заешка опашка“. Помнех го от детските си години. Бъгс и Елмър си сменят самоличностите и накрая Елмър печели, но за да постигне това, му се налага да се превърне в Бъгс. Смял се бях до припадък. Дори в тийнейджърските години, след смъртта на баща ми, се смеех, когато попадах на него. То беше бягство от един свят в черно, сиво и много яркочервено, бягство от болката и скръбта, от спомена за страданието заради загубата на татко и тъгата на мама...