Болката, когато момче сложи ръка на устата ти, докато другата му ръка рови под полата ти, и второто момче се дръпва ужасено, когато разбира какво е сторило и какво още ще бъде сторено, но е твърде слабо, за да попречи това да се случи. Болка в устата и в дробовете ти, болка в гърба и зад очите, болка, която расте и расте, докато започне да ти се струва, че тялото ти е твърде малко, за да я побере цялата, че тя ще избухне от теб като въздуха от спукан балон, като смъртта на червена звезда, защото, когато дойде, краят идва в червено: червено зад очите, червени струи от устата и от носа.
И това е краят, само че не е, не и за теб, защото ти никога не си си отивала, защото ти си сърдито момиче и хората трябва да внимават, когато наблизо има сърдито момиче. Сърдитите момичета чупят разни неща, повреждат разни неща и чакат своя шанс.
И сърдитите момичета гледат анимационни филми, за да избягат за малко от своя гняв.
Приближих до дивана и посегнах да взема дистанционното.
Неприятната миризма се засили и усетих онова, което прикриваше тя: не разложение, а кръв и човешки екскременти, защото, каквото и да бе онова, което присъстваше в стаята, то беше останало такова, каквото е било в мига на смъртта си. Едновременно беше и не беше момиче. Най-доброто от него се намираше някъде другаде, спящо, несъзнаващо нищо. Онова, което бе тук, беше останалото.
внимавай татко внимавай внимавай
Тя бе на дивана; почти осезаемо присъствие. Не я виждах, не я чувах, но беше там. Очаквах ръката ѝ да ме хване, когато взех дистанционното и миризмата дойде с мен, но това не се случи. Устройството беше влажно на пипане. Беше изпотено, макар че не би трябвало да е. Отдръпнах се от дивана с дистанционното в ръката и миризмата ме последва. Предпазливо вдигнах ръката си и усетих миризмата ѝ върху пластмасата.
Погледнах към телевизора. Светлината примигна, картината се промени и ми се стори, че зърнах отразено в екрана лице. Заобиколих дивана отстрани, като внимавах да се държа на разстояние. Застанах зад него, вдигнах дистанционното и изключих картината.
не татко не това няма да ѝ хареса
И в същия миг я видях увиснала в тъмнината на екрана като дух, затворен в празно пространство: чернокожо момиче с разкъсана бяла блуза, седнало на дивана с ръцете отстрани, дланите обърнати нагоре, коленете ожулени; кръв по брадичката и по устните, засъхнала кръв на вадички, които тръгват от ъгълчетата на очите като червени следи от сълзи. Тя отвори уста и изкрещя беззвучно, цялото ѝ тяло се разтърси от силата на гнева: отчаяно дете - дете, лишено от своята мечта, дете, изтласкано от света на светлината в света на болката. После изчезна и в иначе празната стая остана само моето отражение. Изключих за последен път телевизора и не спах повече тази нощ.
Въпреки че телевизионният кабел бе надеждно заключен в чекмеджето на нощното шкафче.
20
Беше ноември и скоро щеше да започне ловният сезон.
Не можех да кажа точно откъде идваха моите възражения срещу всичко онова, което минава за лов. Може би от факта, че от главата до петите бях градско чедо. Моят баща, който бе прекарал живота си, патрулирайки из градските райони на Ню Йорк, епизодично правеше набези сред природата в края на седмицата, за да проветрява дробовете си и да сменя гледките на високите сгради с гледки на високи дървета, но мисля, че приемаше това по-скоро като задължение, отколкото като удоволствие. Считаше, че трябва от време на време да усеща трева под краката си, без да му се налага да гази по смет, игли и използвани презервативи, защото така правят нормалните хора. Но в действителност се чувстваше по-добре в града. Когато се връщаше от тези разходки, обикновено имаше вид на човек, който се прибира от успешно и сравнително безболезнено посещение при зъболекаря в леко приповдигнато настроение.
Дядо ми, който бе полицай в Мейн, не ходеше на лов. Обяснението му бе, че месото не му трябвало и не му доставяло удоволствие да преследва животни. Той прилагаше съвестно щатските ловни закони, но се случваше и да си затвори очите, когато някои граждани нарушаваха забраната да се ловува в неделя, особено хората, работили дълги часове, за да свържат двата края, за които неделните дни бяха единствената възможност да разнообразят донякъде семейното меню. В по-бедните части на Мейн отстрелването на голям елен и замразяването или консервирането на месото му можеше да спести на семейството четиристотин-петстотин долара от храна и хората, които ловуваха по тази причина, принадлежаха към една по-стара традиция. Само по себе си ловуването им доставяше удоволствие, но привързаността им към него бе също така и проява на практичност, която заслужаваше възхищение. Те не хвърляха нищо от животните, които убиваха, и когато уловът им бе особено богат, го деляха с онези, на които не им бе провървяло. Мен обаче ловът на лосове заради трофеите не ме вълнуваше, а и не бях срещал човек, който да харесва вкуса на мечешкото месо. Не харесвах поведението на хората, които идваха от големите градове да ловуват: тяхното самохвалство, тяхното престорено мъжкарство, неприятното преобразяващо въздействие на пушките и камуфлажа върху тези иначе неотличаващи се с нищо мъже -защото според моите наблюдения по този начин ловуваха най-вече мъжете. Те внасяха пари в щата и това бе добре дошъл източник на доходи за водачите им в Каунти и в Големите северни гори, които иначе трудно намираха препитание. Въпреки това водачите считаха определен брой от тях за глупаци, и то глупаци с пушки, които са най-неприятните, а отношението им към останалите не можеше да се определи като нещо повече от снизходителна търпимост. Парите им бяха добре дошли, присъствието им - не чак дотам.