- Ами онези есемеси? - попита тя.
- Няма други - отвърнах.
- Ще кажеш ли на полицията за тях? Те съдържат сериозни твърдения за един от ръководителите на разследването.
Забелязах, че избягваше да споменава имена.
- Още не.
- Едни правила за клиента, други за тебе, така ли? - каза тя и затвори.
След като бе убил Джоуи Туна, Томи Морис бе взел автобус от Логън и бе прекарал нощта в една странноприемница в Хюбърипорт -хранил се бе в стаята си, гледал бе телевизия, мислил бе за онова, което бе сторил на Джоуи, за онова, което бе поръчал да сторят на Оуени Фаръл и как наказанието му се беше разминало. Недоумяваше как ченгетата бяха стигнали толкова бързо до Оуени, но това беше без значение. Джоуи Туна бе мъртъв и едва в тишината на странно-приемницата си даде сметка колко огромни ще са последствията от онова, което бе сторил. Нямаше да има прошка, нито възможност за помирение. Беше вече обречен, те щяха да се обединят, за да го ликвидират. Чичото на Джоуи щеше да го изисква. Честта щеше да го изисква. Изпитаната практика щеше да го изисква. Но племенницата му още не беше намерена. По някакъв начин всичко бе започнало от нея. Той не само бе мъж, чийто бизнес бе сринат и който беше принуден да се примири с факта, че ръководството ще премине в ръцете на враждебно настроения му конкурент. Нещо повече, не бе опазил дори собственото си семейство. Сестра му бе избягала от него. Той я беше прогонил. Обичаше я, обаче я бе накарал да се махне от очите му. Тя и дъщеря ѝ бяха единствените му живи кръвни роднини, които означаваха нещо за него. Нямаше да остави на ченгетата, нито на омразните федерални агенти да търсят племенницата му. Сега вече знаеше, че Джоуи и Оуени нямат вина за изчезването ѝ. Тя не бе пионка в играта, която играеха те.
Томи обичаше шаха и тази аналогия му хареса. Само три от фигурите му бяха останали на дъската, но той отказваше да се признае за победен, макар всичките му възможности за придвижване да бяха ограничени от силите, разгърнати срещу него. Разполагаше с един кон, Демпси, един топ, Райън, и със самия себе си, притиснатия в ъгъла цар. Започна да разиграва различни комбинации от ходове на малкия ту-ристически шах, който носеше навсякъде със себе си, като позволяваше умишлено фигурите му да бъдат изваждани от играта, докато му оставаха само тези трите - цар, кон и топ, - и приемаше невъзможността да постигне победа не като присъда, а като предизвикателство. Остана буден цялата нощ, като местеше фигурите и мислеше. Позволи си да заспи едва когато настъпи утрото.
Имаше телефон за временна употреба, с който поддържаше връзката с Демпси. Не му каза къде се намира, само го посъветва да вземе Райън и да се махат от града. Трябваше му още време за мислене, за игра, за проверка на ходовете. Вечерта повика Демпси и Райън при себе си и тримата поеха на север.
По същото време още двама мъже наближаваха своята северна цел. В колата звучеше музика - монотонно, но сложно класическо произведение, което на първо слушане изглеждаше построено от една и съща повтаряща се фраза, обаче когато човек го следеше внимателно, започваше да забелязва съвсем дребни, но важни разлики и нюанси. Това бе песен за смирението и възторга, ода без думи за божественото.
- Още колко остава? - попита пътникът на предната седалка. Тъмната къдрава коса на Ейнджъл бе сравнително слабо прошарена за възрастта му и по лицето си имаше по- малко бръчки, отколкото биха могли да издълбаят преживените от него страдания. Носеше фланелка, дънки, отрязани до над глезените, и дизайнерски гуменки в жълто и тюркоазено, поне с един номер по-големи от необходимото, които бе купил почти без пари от един аутлет. Гуменките имаха известна стойност като рядкост, главно защото веднага след излизането им на дневна светлина фирмата, отговорна за техния дизайн, бе забелязала ужасната грешка, която е допуснала, като ги е създала, и набързо бе прекратила производството, тъй като станало ясно, че кръгът купувачи, на който ще може да се разчита, ще се състои само от душевноболни, слепци с жестоки приятели и от този мъж, когото трудно биха се сетили как да нарекат, защото не бе нито душевноболен, нито сляп, а само необикновен в изключително много отношения.