Къде беше? Искаше да знае. Онова, което съществуваше между тях, не биваше да приключва по този начин.
Момичето му се беше явило за пръв път, докато беше затворен в една от арестантските килии в участъка. Изолирали го бяха от останалите затворници заради собствената му безопасност. На другия ден трябваше да го транспортират в затвора за малолетни престъпници, където щеше да остане до делото. Нямаше да се иска освобождаване под гаранция, естеството на престъплението не го позволяваше. Освен това се считаше, че момчетата ще са в по-голяма безопасност далеч от домовете си. Макар убийците на Селина Дей да не бяха споменавани публично, дори птиците по дърветата крещяха техните имена. Една от лелите на Селина, която бе интервюирана по телевизията, каза, че не намира в сърцето си прошка за онези, които са отнели живота на племенницата ѝ, въпреки че и самите те са деца. Когато я попитаха дали говори от името на цялото семейство на Селина, тя отвърна остро, че говори от името на всички добри хора.
Майката на Селина не направи никакъв коментар във връзка със задържането на убийците. Това нямаше да върне момиченцето ѝ и възрастта на момчетата само увеличаваше още повече нейния ужас от стореното. На медиите не бе позволено да я доближават, афроамериканската общност бе оградила семейство Дей, за да го защити, така че нямаше камери, които да заснемат жената на около петдесет и пет години, която приближи до дома им и почука на входната врата; нито пък имаше микрофони, които да запишат думите ѝ, когато тя се представи като майката на Уилям Лагерхай- мър. Нито един репортер не чакаше с химикалка в ръката, за да опише своите впечатления от сцената, когато майката на Селина Дей отиде при по-възрастната жена и я прегърна бавно и нежно - сега, след като и двете бяха загубили своите деца, скръбта ги обединяваше.
След първоначалния шок от задържането и самопризнанията момчето бе приело своето положение с хладнокръвие, дори със стоицизъм. По-късно психолозите и социалните работници щяха да изразят изненада от поведението му и позовавайки се на него, да правят изводи за неговия характер, но тези изводи щяха да са напълно погрешни. Както по-късно се бе примирил, че не го бива за пианист, без да се натъжи и да ругае съдбата, задето не му бе дала желаната дарба, така бе намерил в себе си сили и след смъртта на момичето. Той знаеше, че съжалението е безполезно чувство, бедната братовчедка на вината. Като момче не бе могъл да го каже с подобни думи, но инстинктивно беше усещал, че не греши.
Ако съжаляваше за онова, което бяха сторили на момичето, то бе само заради последствията.
Килията бе много тясна, а леглото бе твърдо. Бяха му взели връзките от обувките и колана. Не знаеше защо, не и тогава. Някакъв пияница от близка килия крещеше, един от полицаите дойде и му каза да млъкне, а после надникна и в килията на момчето. Попита го добре ли е и то отговори, че е добре. Поиска вода, тя му беше донесена в картонена чаша. След това бе оставен на мира и в килиите се възцари тишина. Опита се да заспи, обърнал глава към стената, и тогава я подуши. Знаеше, че е тя, защото нещо от миризмата ѝ още го съпровождаше. Опитал бе да я отмие от ръцете си, но тя се бе задържала: евтин парфюм от дрогерията, противен и тежък. Тази миризма не му позволяваше да яде затворническата храна, защото се прехвърляше и на нея. Момичето го бе замърсило със своята смрад.
Миризмата стана по-силна, по-остра и той почувства на гърба си ръка, която го дърпаше, искаше неговото внимание. Ала той не желаеше да погледне. Това би означавало да признае реалността на присъствието ѝ, да ѝ даде власт над себе си, а той не искаше това да се случи, така че стисна очи и се престори на заспал, надявайки се, че тя ще си тръгне.
Но тя не си тръгна. Вместо това пръстите ѝ го заопипваха. Докоснаха очите, докоснаха ушите му, после го помилваха по бузата, преди да разтворят устните му насила. Той се помъчи да не разтваря зъбите, но започна да му се повдига и се оригна. Ръката ѝ бе вече дълбоко в устата, върховете на пръстите - на езика му. Захапа ги, ала натискът върху езика му се усили, задави се с повърнатото и с нейната сладко-кисела воня. Заровила едната си ръка в косата му, хванала езика му с другата, тя го накара да се обърне към нея, накара го да погледне стореното от тях.
Не промълви нито дума. Не можеше, защото по време на нападението бе отхапала почти целия си език.