- Детектив Уолш - отвърна Поли, заемайки позата на човек с накърнено достойнство. - Много ни е приятно да се запознаем отново.
Тони и Поли познаваха повечето старши ченгета в щата, или лично, или по репутация. Познанството беше взаимно, и то не само в този щат.
- Ами ти, Тони? - каза Уолш. - Ти радваш ли се да ме видиш отново?
- Не - отвърна Тони, който не притежаваше изтънчените дипломатически маниери на брат си.
Уолш се обърна към мен.
- Нека позная. Тези дръвници работят за теб.
- „Дръвници и сие“, това сме ние - отвърнах.
- Е, не ги пускай от каишките и не им позволявай да изпотрошат нещо - мебели, сгради, хора. Освен това те са осъждани, така че само да чуя, че носят дори воден пистолет, ще ги тикна зад решетките.
- А лък може ли? - попита Поли.
- На интересен ли ми се правиш?
- Не, ние имаме лъкове. За ловуване. Имаме и ловни билети.
Тони кимна важно в потвърждение на думите му.
- Носим ги с нас.
- Ловните билети или лъковете? - попита Уолш, въвлечен в разговора против волята си.
- И двете - отвърна Тони. - И стрели.
Уолш ги наблюдаваше внимателно. При братята Фулси често не бе много ясно дали се шегуват. Луис веднъж беше изкоментирал, че му е трудно да определи дали са безчувствени или безмозъчни.
- Господи - каза Уолш. - Лъкове и стрели. Е, запомнете: острият край винаги трябва да сочи навън от лицата ви. При все че нямам нищо против да опитате и обратното, ако ви се прииска.
Двамата със Соумс се върнаха при колата си. Братята Фулси ги изпратиха с погледи.
- Излъгах - каза Поли. - Не ми беше приятно да се запознавам отново с него.
- И на мен - рече Тони. - Обаче аз не съм лъгал.
27
Рандъл Хейт не посрещна добре новината, че вуйчото на Ана Кор е бостънски гангстер, преследван от собствените си хора и от ФБР, който най-вероятно ще опита да се включи в търсенето на изчезналата си племенница. Знаеше, че ако миналото му стане известно, Томи Морис ще е заплаха за него. За Морис не би имало значение, че полицията го е разпитала и го е освободила от всякакви подозрения за участие в отвличането на Ана. Хейт беше убиец на дете и Морис инстинктивно щеше да приеме, че знае повече, отколкото казва.
Накратко, Хейт уволни Ейми, а съответно и мен. Размисли, когато си даде сметка, че ако има неприятности, без нас неприятностите му ще са по-големи. Освен това го запознах с братята Фулси, видът на които едновременно го успокои и разтревожи, подобно на херцог Уелингтън, който бил казал за своите войници, че не знае какво ще е въздействието им върху противника, но че той лично се плаши от тях. Обаче Уелингтън бе нарекъл собствените си хора „отрепките на земята“, а братята Фулси не бяха такива. Те си имаха собствен закон на честта, особено когато се касаеше за жени. Не приемаха добре обидите, адресирани към майките. Сигурен бях, че са измислили закони на честта и за други страни на човешкото поведение, макар че за момента не ми идваше наум нито един пример.
На Хейт не му се искаше братята Фулси да се настанят в дома му, освен ако не станеше абсолютно наложително, пък и видът на техния чудовищен камион, паркиран в двора му, наистина можеше да привлече вниманието към него. Освен това още не беше сигурно какви ще са резултатите от разговора му с полицията. Сигурен бях, че Уолш и Алън ще ни уведомят, ако се появят някакви индикации, че историята на Хейт е на път да добие публичност, заинтересувани бяха не по-малко от нас да не я разгласяват. Последното нещо, което им трябваше, бяха погрешно насочени медийни спекулации за възможен заподозрян, които биха натоварили още повече техните хора. При все това бих предпочел Хейт да беше приел нашето искане да настани братята Фулси в дома си, но колкото повече го притискахме, толкова повече намаляваше желанието му да обмисли тази възможност. Отстъпката, която получихме, бе братята Фулси да се превърнат в негови сенки, ако научим, че фактите от неговото минало не могат да останат повече скрити. В зависимост от ситуацията те можеха или да се разположат в двора му като дънери на дървета, или да го изведат в безопасност. Вече бях уредил при необходимост да го настанят без много шум в „Колъни“ край Себаго Лейк. „Колъни“ бе приют за алкохолици, наркомани и хора с други социални проблеми. Компанията можеше и да не е по вкуса на Хейт, но ръководството и персоналът в дома нямаше да го гледат накриво и бяха много, много дискретни.
След поредното цупене и няколкото успокоителни думи на Ейми Хейт потегли обратно към Пастърс Бей. Дадох му половин час аванс, после го последвах на север.
Ейнджъл и Луис се бяха настанили в странноприемница на около шест километра от Пастърс Бей, наречена „Безгрижният призрак“. Държеше я възрастна двойка, семейство Харви, чийто първи въпрос към тях бе „Гейове ли сте?“.