Колата, която сега премина под стария дъб и спря пред къщата оттатък пътя, бе колата на Алън. Той погледна на запад и засенчи очи от лъчите на слънцето, което се скриваше зад хоризонта. Идваха още автомобили. Казал бе на останалите да карат след него. Жената щеше да има нужда от тях. Детективите от мейнската щатска полиция също бяха на път, както изискваше обявената тревога код оранжево2. За изчезналото дете незабавно бе уведомен и Националният информационен център по престъпленията. През следващите часове щеше да се реши дали да се поиска помощ и от ФБР.
Къщата бе в стил ранчо, добре поддържана и свежо боядисана. Нападалите листа бяха събрани и изсипани на купа за компост до подветрената стена на сградата. Тя се бе справила доста добре за жена без съпруг, който да ѝ помага, за жена, която не е от тук, помисли си Алън.
Гарваните го наблюдаваха, докато чукаше на вратата, после му отвориха, размениха се думи, той влезе и за известно време отвътре не се долавяше звук или движение. Пристигнаха още две коли. От първата слезе възрастен мъж с изтъркана кожена лекарска чанта. Втората бе карана от жена към края на средната възраст, облечена в синьо палто, което се закачи на портата, когато тя се втурна към къщата. Скъса се, но след като го освободи, жената не спря да погледне щетите. Имаше по-важни неща за вършене.
Двамата с лекаря бяха стигнали до средата на двора, когато входната врата се отвори широко и към тях се завтече жена. Тя беше към края на трийсетте, малко понаедряла около кръста и ханша. Пуснатата свободно коса се развяваше зад гърба ѝ. Щом я видяха, новодошлите спряха и по-възрастната жена вдигна ръце, сякаш очакваше другата да се хвърли в прегръдките ѝ, но вместо това тя се провря покрай тях, избутвайки лекаря. Едната обувка падна от крака ѝ, белите камъни на алеята раздираха кожата ѝ и зад нея оставаха кървави следи. Тя се препъна, падна тежко и когато се изправи отново, дънките ѝ бяха скъсани, коленете ѝ бяха ожулени и единият от ноктите ѝ бе счупен. Кърт Алън се появи на вратата, но жената бе вече на пътя и сложила ръце около устата, крещеше отново и отново едно име...
- Ана! Ана! Ана!
После заплака, искаше да побегне, но пътят завиваше надясно и наляво и не знаеше накъде да поеме. Жената на средна възраст отиде при нея и най-сетне я взе в прегръдките си, въпреки че тя се съпротивляваше. Лекарят и Алън вече приближаваха, когато тя изкрещя отново името. От околните дървета се разхвърчаха птици и невидими твари побягнаха от храстите, сякаш за да разнесат новината.
Момичето го няма, момичето го няма.
Само гарваните останаха. Слънцето най-сетне изчезна зад хоризонта и започна да пада истински мрак. Гарваните се сляха с него, погълнати от него и той на свой ред погълнат от тях, защото тяхната чернота бе по-дълбока от всякаква нощ.
По някое време невестулката се върна, стиснала бе между челюстите си отпуснатото тяло на тлъста полска мишка и усещаше в устата си вкуса на кръвта ѝ. Едва се беше сдържала да не я разкъса веднага след като я умъртви, но инстинктът ѝ повеляваше да обуздае своето нетърпение. И самодисциплината ѝ беше възнаградена, защото докато се връщаше в леговището си, се натъкна на друга, по-дребна мишка и си похапна, преди да скрие остатъците от нея. Може би щеше да се върне за тях по-късно, след като по-едрата плячка бъде прибрана на сигурно място.
Не чу приближаването на гарвана. Усети го едва когато ноктите му се вкопчиха в гърба ѝ, разкъсаха кожата и се впиха в плътта ѝ. Той я прикова към земята и после започна бавно да я кълве, пробивайки в тялото ѝ гладки дупки със своя дълъг клюн. Гарванът не яде от нея. Просто я изтезава до смърт, като не бързаше да сложи край на нейните мъки. След като я превърна в каша от кръв и кожа, остави останките ѝ на лешоядите и се върна при другарите си. Те чакаха ловът да започне и бяха любопитни да видят какво представлява ловецът, който ще дойде.
Не, онзи, който ги бе изпратил, бе любопитен да разбере това и те наблюдаваха вместо него.
Защото той бе най-големият хищник от всички тях.
2
Има истини, които са толкова ужасни, че не бива да бъдат изричани гласно - толкова отвратителни са, че дори само да ги признаеш, би означавало да рискуваш решаваща част от своята човечност, да заживееш в по-студен, по-жесток свят отпреди. Парадоксът е, че има хора, които не могат да не приемат тези истини, запазвайки неизменно в сърцата, в душите си непоклатимата вяра, че е възможно светът този път, само този единствен път, да им пробутва лъжата, че в случая Бог не си е затворил очите.
Ето една от тези истини: отвличането на дете след три часа по правило се третира като убийство.