И заспах, сънувайки безлики мъже.
9
Райън не обичаше да седи сам в колата. Това бе квартал, където на някого можеше да му дойде наум да извика полиция, когато сам мъж чака в непозната кола на тиха улица, където чуждите коли се набиват в очи; или същият този някой можеше да реши, че няма нужда да намесва полицията и че за да се изяснят нещата, ще е достатъчно да почука по прозореца и да попита дали има някакъв проблем, може би с един-двама приятели зад гърба си, за да е сигурно, че на никого няма да хрумне неуместна идея. Опита се да си спомни кога е ял за последно: не грабнатото тичешком парче пица, нито мазните пържени картофи час по-късно в бара, чието име не можеше да си спомни, а истинска храна, която е консумирал сам или с приятели. Най-малко преди седмица. Дори не бе сигурен дали още има приятели. Най-добрите от тях нямаше и да искат да го видят, защото ако не им се мяркаше пред очите, нямаше как да кажат нещо, което не знаят, когато започнат да го търсят разни любопитни типове. Останалите биха го изпели на полицията без всякакво колебание. Можеше да си тръгне, разбира се. Винаги му оставаше този избор. Но имаше своя роля в онова, което се случваше, и искаше да види какво ще стане накрая. Колкото и да бе странно, в момента Демпси бе най-близкото подобие на приятел, с което разполагаше. Не бяха особено близки и дори не се харесваха много, но зависеха един от друг. Нуждата ги свързваше, но докога? Пясъчният часовник отмерваше безмилостно времето и Райън не знаеше колко песъчинки са останали. Погледна към къщата на Нейпиър. Пердетата бяха спуснати и вътре не се забелязваха никакви признаци на движение. Удари с длан по таблото, после още веднъж и още веднъж, докато колата не се разлюля и ръката не го заболя. Не биваше да оставя жената сама. Знаеше какво ще направи Демпси. Наведе се и вдигна крачола на панталона си. Малкият револвер лежеше спретнато в своя калъф. Той го извади, сложи го на бедрото си и се втренчи в него. Започнал бе да го носи отскоро, въпреки че имаше друг пистолет, затъкнат в колана на панталона. Никой не знаеше за револвера, най-малко пък Демпси. Всъщност Демпси бе основната причина да започне да го носи. Поведението му ставаше все по-изменчиво. Досега Райън бе срещал само наркомани и алкохолици, които се държат по този начин - в един момент са дружелюбни, а в следващия стават агресивни и единственото предсказуемо нещо у тях остава непредсказуемостта им. Но Демпси не бе нито наркоман, нито пияница. Придържаше се към двете бири, когато влезеше в бар, и Райън не го бе виждал да дръпне дори веднъж от цигара с марихуана. Може би имаше нужда от лечение, но той не беше човекът, който ще го съветва да иде на психиатър. Затвори очи, но бързо ги отвори отново, когато в съзнанието му изплува дуло на пистолет и измести всичко друго от там. В мига, в който бе погледнал в онова черно немигащо око, бе усетил колко лесно може да се прости с живота и фактът, че е смъртен, бе оставил своя отпечатък върху него. Чудеше се дали ще види куршума, който ще го убие, дали в онази последна част от секундата окото от черно ще стане сребристосиво, ще бъде запълнено от куршума и после изпразнено, а куршумът ще влезе в него и ще излезе, вземайки със себе си неговия живот. „Просто се шегувам с теб.“ Така бе казал Демпси. Ала не се шегуваше, ни най-малко. Сякаш беше надникнал дълбоко в сърцето му и бе видял, че е способен да го предаде. Пистолетът беше предупреждение. „Виж, Франки, аз съм по-възрастен от теб - по-възрастен, по-корав и по-мъдър. Знам как мислиш, защото и аз бях като теб - едно време. Това е разликата между нас: аз някога съм бил като теб, но ти никога не си бил като мен. Имам малкото предимство, което човек получава от възрастта, утешителна печалба за загубата на бързината, забавените рефлекси. Знаеш как мислят младите, но те не знаят как мислиш ти. За хора като нас това е важно. Постоянно си една-две стъпки пред младия, така че когато той се обърне срещу теб, когато посегне към пистолета, ти вече държиш своя в ръката си, защото си го очаквал.
Познавам те, Франки.
Познавам те.“
Райън потръпна. Гласът бе прозвучал така отчетливо, сякаш Демпси седеше до него с пистолета в ръката. Но Демпси не беше толкова умен, колкото си въобразяваше, и Райън не бе толкова млад и неопитен, за какъвто го смяташе. Ако продължаваше да му върти гадни номера, както с пистолета по-рано същата вечер, щеше да е принуден да потърси свое решение за неговите психически проблеми, каквито и да бяха те. Мина му през ума да се върне отново в къщата, да опре собствения си пистолет в тила му, докато е зает с жената на Нейпиър, и да натисне спусъка. Картината бе така примамлива, че усети как пръстът му се плъзна по предпазителя и се лепна за спусъка, подготвяйки се инстинктивно да стреля.