- Превърнахме се в истинско 911 - каза Демпси. Той броеше парите в кутията, като прехвърляше с пръст вързаните банкноти. Извади четиристотин на двайсетачки, раздели ги на две равни половини, после пъхна двеста в портфейла си и двеста в джоба на Райън.
- Джобни пари. Ако ти даде още, просто ги вземи и си затваряй устата.
- Колко имаше там? - попита Райън.
- Вече две и двеста, плюс малко дребни.
Райън се разсмя. Другата му възможност бе да отбие встрани и да започне да блъска с юмруци по тротоара от отчаяние.
- Всичко това за някакви скапани три хиляди долара?
- Ей, аз си прекарах добре.
Сега вече Райън отби, като накара шофиращия зад тях да надуе възмутено клаксона. Завъртя се на седалката, готов да свали предпазния колан и да изтръгне гръкляна на Демпси, но ръката на Демпси вече беше на пистолета. Другата бе вдигната със сочещ предупредително показалец.
- Какво, ще ме убиеш ли? - попита Райън. - Този път ще натиснеш спусъка?
- Не, обаче ще ти счупя носа с него, ще стигна и по-далеч, ако ме накараш. Искаш ли да ти причиня това?
- Ти изнасили жена само заради две-три хилядарки.
- Не, не съм. Хилядарките така или иначе вече бяха в ръцете ми.
Райън едва не изпусна нервите си отново, но пистолетът пред очите му го накара да се опомни. Раменете му увиснаха и той опря чело на волана. Чувстваше се като болен. Лицето му бе плувнало в топла лепкава пот.
- Две хиляди долара - прошепна. - Две хиляди и малко дребни.
- Може би не си следил развитието на събитията, Франки, но господин Морис е зле. Две хиляди тук, хиляда там, няколко стотачки от наркоманите - малко по малко парите се трупат. Това го държи в бизнеса, а нас ни държи на работа. Или по-точно, държи ни живи. В момента не се котираме много високо и банката на доброто желание е затворена.
- Той се дави - каза Райън. - Потъва.
- Не казах това и ако бях на твое място, не бих говорил гласно подобни неща. Може да бъде прието като нелоялност. Нещата се обръщат и се въртят в кръг. Всички страдат при тази икономика. Той отново ще се оправи. Просто му трябва време.
Райън вдигна глава. Лицето на Демпси беше безизразно. Невъзможно бе да се разбере дали вярва и дума от онова, което говори.
- Сега ще потеглиш отново, Франки, нали?
- Добре.
- Сдобрихме ли се?
Райън кимна.
- Нека те чуя да го казваш.
- Сдобрихме се.
- Така. Сега да видим какво иска той.
Пътуваха към Кеймбридж в мълчание. От време на време Демпси опираше глава на прозореца, вперил поглед в далечните светлини. Райън пушеше цигара и си мислеше за Джош Тейлър, който се удави в езеро по време на един от летните училищни лагери в Ню Хампшър, когато кануто му се обърна. Джош можеше да плува, но момчето с него не можеше, или поне не плуваше достатъчно добре. То бе изпаднало в паника и го бе повлякло със себе си под водата. Беше ритало, един от ритниците бе попаднал в слепоочието на Джош и той бе загубил съзнание. Момчето бе успяло някак си да се добере до кануто и да се хване за него, но дотогава Джош Тейлър е бил вече мъртъв. „Давещият се ще те повлече надолу със себе си, ако му позволиш - мислеше си Райън. - Понякога трябва да го оставиш да потъне, за да оцелееш.“
Намериха място недалеч от входа на „Братъл Стрийт Тиътър“, облегнаха се назад и зачакаха.
- Какво дават там? - попита Райън.
- „Приятелите на Еди Койл“ - отвърна Демпси. - Четох за него във вестника.
- Не го знам.
- Какво искаш да кажеш с това „не го знам“?
- Казах, че не го знам. Не съм го гледал, не съм и чувал за него. Сигурно е нов.
- Не, не е нов. Стар е. От хиляда деветстотин седемдесет и трета. Робърт Мичъм и онзи - артистът, който играе във „Всички обичат Раймънд“. Бойл, Питър Бойл. Той почина. Много е добър в този филм. Не мога да повярвам, че не си чувал за него, след като си израсъл в Бостън и прочие.
- Като малък не ходех много на кино.
- Все пак би трябвало да го знаеш.
- За какво става дума?
- За донос.
Демпси не каза нищо повече. Райън усети, че той го гледа, но си замълча, просто го изчака да продължи. След известно време Демпси рече:
- Еди, тоест Мичъм, решава да предаде приятелите си, за да не го осъдят. Стар е. Не иска да се връща в пандиза.
- И?
- И какво?
- Как свършва?
- Няма да ти казвам как свършва. Иди и го вземи някой път.
- Няма да го взема.
- Е, аз пък няма да ти кажа как свършва.
- Добре.
- Да, добре. Голям задник си, знаеш ли?
- Ти си задникът, след като не ми казваш как свършва.
- Искаш да разбереш как свършва, нали?
- Не, вече не ме интересува.
- Искаш ли да ти кажа?
- Не.
- Искаш да ти кажа. Знам, че искаш да ти кажа.
- Точно така, кажи ми.
- Свършва с един тип, вързан за стол, и друг, който го принуждава да гледа шибания филм, ето така свършва.