Сега, след столетия, Пастърс Бей се превръщаше във фокус на сериозно внимание, за пръв път след като семената на основаването му били хвърлени и полети с кръвта на Джеймс Уестън Харис. Автомобилите на новинарите бяха паркирани на „Мейн Стрийт“, репортерите стояха пред камерите с улицата зад гърба си и говореха за трагедията, сполетяла този малък град в Мейн. Тикаха микрофони в лицата на хора, които нямаха желание да се видят по телевизията, нито пък да говорят пред външни хора за бедата, сполетяла една от съгражданките им. Валъри Кор и дъщеря | може да бяха „пришълки“, но се бяха установили в Пастърс Бей и жителите на града стягаха редиците около тях, за да ги защитят. И не срещаха никакви възражения по този въпрос от страна на своя полицейски началник, обстоятелство, което караше някои от местните да шушукат също както репортерите, че в отвличането на Ана Кор може да има нещо повече от онова, което се вижда.
От едната страна на кметството бе сложена маса с кафе и бисквити за гостите, която се обслужваше от Ели и Ерин Хотън, близначки на неопределена възраст, едната от които, Ерин, бе също така и библиотекарката на града, докато сестра ѝ управляваше мистериозния елитарен хотел, при все че не им беше чуждо да си разменят ролите, когато им скимне. Тъй като бяха еднакви, това не смущаваше гладкото функциониране на общността. Сестрите сервираха кафето по същия начин, по който изпълняваха всичките си задачи, доброволно поети или не: с учтивост, която не предразполага към прекалена интимност, и строгост, която не търпи неподчинение.
Когато първите репортери започнаха да се блъскат за място до масата и в резултат бе разлята каничка със сметана, сестрите дадоха да се разбере - по начина, по който вдигнаха каните с кафето, - че подобни щуротии няма да бъдат търпени, и отраканите журналисти приеха мъмренето като сконфузени ученици.
Всички въпроси се отправяха към лейтенант Стивън Логан, началник на Отдела за криминални разследвания на Мейнската щатска полиция за южните региони, при все че когато те бяха от местен характер, той от време на време преотстъпваше отговорите на полицейски началник Кърт Алън. Ако въпросите го изискваха, Алън на свой ред се обръщаше към бледата жена до себе си да види дали тя няма да каже нещо, но само когато не бе в състояние да отговори сам. Когато не желаеше да отговори, тя само поклащаше глава, а редките ѝ отговори бяха пределно кратки. Не, тя нямала никаква представа защо някой ще иска да похити дъщеря ѝ. Не, между тях нямало спречкване, нямало нищо, което да не е познато на която и да е майка на самоуверено четиринайсетгодишно момиче. Изглеждаше спокойна, но за всички по-наблюдателни зрители бе очевидно, че Валъри Кор се владее само със силата на волята си. Все едно че гледаха бент, който всеки момент ще се скъса, внимателният поглед откриваше пукнатините във фасадата, които заплашваха да отприщят напиращата стихия. Тези пукнатини станаха ясно забележими за всички едва когато я попитаха за бащата на момичето. Валъри опита да отговори, но думите я задавиха и тя за пръв път се разплака. Оставено бе на Логан да се намеси и съобщи, че полицията издирва бащата, някой си Алекос (Алекс) Кор, сега разделен със съпругата си, с надеждата, че той би могъл да помогне в разследването. Попитан дали Кор е заподозрян за изчезването на дъщеря му, Логан каза само, че полицията не пренебрегва никоя от възможностите, просто иска да открие Алекос Кор, за да провери алибито му и евентуално да го изключи от разследването. После репортер от един бостънски вестник се оплака, че среща спънки при получаването на информация и коментари от полицията, и думите му предизвикаха одобрително мърморене. Алън избягна отговора, като заговори за нещо, което нарече „семейни чувства“, но половината Мейн можеше да даде по-смис- лен отговор на този въпрос, който да задоволи всички, които имат повече от бегла представа за тази част на света.
Това бе Пастърс Бей. Тук хората бяха по-различни.
Но това не беше цялата истина.
Дори приблизително.
Аз гледах пресконференцията по ранните вечерни новини, прав в дневната на моята къща, докато дъщеря ми Сам довършваше млякото и сандвича си в кухнята. Рейчъл, майката на Сам и моя бивша приятелка, седеше на ръба на фотьойла с очи, приковани в екрана. Двете със Сам бяха на път за Бостън, за да вземат самолета за Ел Ей, където Рейчъл трябваше да говори на симпозиум за клиничния напредък в когнитивната психотерапия. Тя бе опитала да ми обясни същността на този напредък, но аз само стигнах до извода, че участниците в симпозиума сигурно са по-умни от мен и могат да задържат вниманието си по-продължително време. Рейчъл имаше приятели в Ориндж Каунти, на които възнамеряваше да гостува, и тяхната дъщеря бе само няколко месеца по-голяма от Сам. Симпозиумът щеше да ѝ отнеме един ден, останалото време от престоя им в Калифорния щеше да бъде посветено на отдавна обещаваните пътувания до Дисниленд и студията на „Юнивърсъл“.