И двамата знаеха за какво става дума. Това щеше да е предателство, след което щяха да му останат само две възможности: да отиде в заточение или да се преструва, че животът му в Бостън е все още възможен, да приема всяка работа, която му пуснат, докато не решат да му пуснат куршума, защото не може да се вярва на човек, който е предал своя шеф.
Демпси издърпа ръката си и погледна часовника. Представителят на Оуени закъсняваше вече петнайсет минути. Уговорката беше Джоуи да дойде пръв; присъствието му на срещата трябваше да послужи като гаранция, че всички спорове ще останат цивилизовани, само че човекът на Оуени още не се бе появил. Отвън Райън беше допил кафето си и пристъпяше неспокойно от крак на крак.
- Момчето на Оуени трябваше да е вече тук - каза Демпси, но Джоуи бе станал и закопчаваше палтото си. - Къде отиваш, срещата още не се е състояла.
- Състоя се - отвърна Джоуи и Демпси почувства как въздухът му секна, сякаш някой го бе ударил в корема. Момчето на Оуени нямаше да дойде. Изобщо не е било предвидено да идва. Джоуи бе говорил от името на Оуени. Говорил бе от името на всички им, на всеки от тях, всеки един, който не бе Томи Морис и не бе свързан с Томи Морис, всеки, който искаше Томи да замлъкне завинаги, да бъде заровен някъде с куршум в тила, сред миризмата на покриващата тялото и изгаряща очите му вар, заедно с чука, с който са избили зъбите му накрая. Присъдата бе произнесена. Оставаше само екзекуцията да бъде изпълнена.
- Момичето? - каза Демпси. - Кажи ми истината. Той иска да знае. Ти каза, че не е при Оуени. При теб ли е? То инструмент ли е в тази игра?
Но мислите на Джоуи вече бяха другаде. Само тялото му още не бе пристигнало там.
- Кажи му да се яви, Мартин. Не ни принуждавай да идваме да го търсим. Харесвам те. Харесвам и момчето отвън. Не искам на никого от двама ви да се случи нещо. Затова говори с Томи. Убеди го. Ти си умен човек. Ще намериш нужните думи. И внимавай.
Излезе от кафенето и в движение потупа Райън по гърба. Райън го проследи с поглед, а после се обърна и погледна втрещено Демпси, отворил уста и вдигнал едната ръка в безмълвно „Какво става, мамка му?“, докато другата продължаваше да стиска пищова в джоба.
„Браво, момче, помисли си Демпси, продължавай да държиш пистолета.“ Сега бе благодарен, че е уредил тази пропаднала среща тук, а не някъде в Дорчестьр или Чарлстаун, както бе предложил в началото Джоуи. Ако се бе съгласил, вече щеше да е проснат на пода в склада и някой щеше да забива пирони в дланите и ходилата му, за да го накара да говори.
Запъти се към вратата, държейки непохватно вестника върху пистолета. Отвън влизаше някаква жена и той я блъсна, докато минаваше покрай нея. Тя каза нещо, но не я чу. Вниманието му бе насочено към света отвън, към площада, който изведнъж му се стори по-празен от преди, към лицата, които изведнъж сякаш станаха по-съсредоточени, по-заплашителни. През времето, откакто бе влязъл в кафенето, сферата на съществуването му се беше превърнала в по-безнадеждно, по-безмилостно място.
Каза на Райън да тръгва и двамата заедно нагазиха във враждебния свят.
15
Ейми беше принудена да откаже срещата ни сутринта заради случай на домашно насилие, който бе оставил петдесетгодишен мъж със счупена ръка, разбита глава и няколко пукнати ребра. Нападателят беше четирийсет и три годишната му съпруга, която с мокри дрехи тежеше по-малко от четирийсет кила и говореше толкова тихо, че я чуваха само прилепите. Очевидно съпругът я беше пердашил през първите деветнайсет години от брака им и тя бе решила да отбележи двайсетата, като го поощри да обърне нова страница, благоразумно използвайки тежък чук, докато той си отспивал след пореден запой. От приюта за жени, на който Ейми правеше безплатни услуги, я бяха повикали да говори с жената, поради което тя бе отложила срещата ни за следобеда.
Когато стигнах до „Сейнт Максимилиан Колби“ в Скарбъро, утринната литургия бе вече започнала, но на нея присъстваха само неколцина енориаши. Настаних се тихо на една от задните пейки и през цялото време стоях с наведена глава. Вече не ходя толкова често на черква; ходех, когато ми бе нужна утеха или просто пространство, където да подишам известно време. Там намирах покой, покоя, който идва, когато се дистанцираш от земното, макар и за кратко, и приемеш, че покоят в отвъдното е възможен. Никога не можех да кажа кога ще ме обземе потребността да посетя това пространство, но тя ме връхлетя тази сутрин, след като Ейми отложи срещата ни, и аз ѝ се подчиних. Луис веднъж ме беше попитал дали вярвам в Бог след всичко, което съм видял и което съм преживял, най-вече след като загубих Сюзън и Дженифър. Аз му дадох три отговора, което навярно беше поне с два повече, отколкото бе очаквал. Казах му, че намирам за по-лесно да вярвам в Бог, отколкото да не вярвам, защото, ако не вярвах в нищо, смъртта на Сюзън и Дженифър щеше да е безсмислена и безпричинна, а аз предпочитах да се надявам, че тяхната загуба е част от някаква закономерност, която още не съм проумял. Казах му, че Богът, в когото вярвам, понякога извръща поглед от мен. Че той е Бог, който се обърква, Бог, затрупан от нашите искания, защото ние сме толкова малки и сме толкова много. Казах му, че разбирам как може да се случи това. Моят Бог беше като родител, който винаги се старае да бди над децата си, ала никой не може да бъде непрекъснато до децата си, колкото и усилия да полага. Аз не бях до Дженифър, когато тя се нуждаеше най-много от мен, и отказвах да виня за това моя Бог.