- Но ако е вярно? Господи, четиринайсетгодишно момиче е изчезнало от неговия район. Ако е замесен, значи манипулира разследване, в центъра на което може да е самият той.
- Изпреварваме себе си - казах ѝ аз. - Обаче ми трябва помощ, и то не помощта на братята Фулси. Необходимо ми е да следя Алън, но той ме познава, а и ако Хейт отиде в полицията, ще бъда популярен между ченгетата, колкото конска муха на сватба, поне за известно време. Безпокои ме и Енгъл. Той си има работа с някои доста неприятни личности и ако това е свързано с мафията, ще трябва да действаме внимателно заради нашата и на Хейт безопасност.
- Какво предлагаш?
- То вече е в ход. Помолих едни приятели от Ню Йорк да дойдат. Утре ще бъдат тук.
Ейми знаеше за кого става дума. Чувала бе историите.
- Знаеш ли - каза тя, - ще ми е много любопитно да се запозная с тези приятели.
Говорих с Хейт малко след като Ейми приключи втория си разговор с него за деня. Той звучеше като замаян и не толкова сигурен, че е разумно да си мълчи за онова, което се случваше с него. Стана ми ясно, че скоро ще се изправим пред полицаите в някоя стая за разпити. Хейт може би още не го беше разбрал, но това вероятно бе най-доброто, което можеше да предприеме при дадените обстоятелства. Единственото нещо от нашия разговор, което, изглежда, го разгневи, беше последният ми въпрос.
- Господин Хейт, в течение на своята работа имали ли сте някога вземане-даване с криминални елементи?
- Какво искате да кажете? - сопна се той. - За какво намеквате?
- За нищо не намеквам. Питам само дали, съзнателно или несъзнателно, сте влизали в контакт с фирми, които може да са били свързани с организираната престъпност? Говоря за стриптийз барове, игрални клубове, лихвари или дори привидно законни дейности, които са се оказали недотам законни, когато сте проверили счетоводната им документация.
- Не - отговори той, и то много категорично. - Работя предимно с малки предприятия и никое от тях не ми е давало повод за безпокойство. Те също са наясно, че не съм човек, на когото може да се предлага участие в незаконни дейности.
- Добре, господин Хейт. Просто исках да съм сигурен.
- Обичам работата си - каза той. - Някои хора може да я намират досадна, но не и аз. Обичам усещането за ред, което създава. Не искам да губя работата си, господин Паркър. Не искам да губя клиентите си, приятелите си. Не искам да губя този живот.
- Разбирам.
- Не, мислите, че разбирате, но не разбирате нищо.
И затвори.
16
Джоузеф Антъни Туми, или Джоуи Туна19, както беше известен на клиентите си в Централния дорчестърски рибен пазар, име, което съдържаше намек за пренебрежителното отношение към рибните пазари в Дорчестър, сякаш те вече излизаха от мода, седеше в своя офис, пресмяташе печалбите за деня и планираше поръчките си за идната седмица. Пазарът около него бе тих. Работата беше приключила към седем часа вечерта и на практика нямаше причина да седи тук след работното време, но му беше приятна тишината на старата сграда, нарушавана само от тихото бръмчене на хладилниците и капещата вода. Всяко време на деня имаше свой собствен ритъм и след всичките тези години, откакто държеше пазара, тялото му бе влязло в хармония с циклите на бизнеса. Затова му бе ясно, че никога няма да се оттегли: свързан бе с този пазар като с пъпна връв. Без него щеше да залинее и да умре. Обичаше го, обичаше усещането за него, звуците, миризмата му. Носеше го навсякъде в сърцето и мислите си, както и върху дрехите и кожата си. Съпругата му, любимата му Айлийн, обичаше да се шегува, че в океана живеят същества, които не миришат толкова силно на сол и на риба, колкото нейният Джоуи. И какво от това, че мирише? Всички сме дошли от океана и вкусът му още се усеща в потта ни. Океанът бе дал живот на Джоуи и продължаваше да го храни. Никога не беше опитвал да се отдалечава от него и винаги бе живял на разстояние, от което се чува шумът на разбиващи се вълни.
При все това идваше тук заедно с първите работници, обработващата бригада, която пристигаше в шест часа сутринта, за да започне да реже рибата - предимно треска, тон и риба меч. В течение на целия ден Джоуи бе едно ненатрапчиво присъствие, защото бе сигурен, че неговите служители правят каквото е нужно за гладкото протичане на обработката; в края на краищата всички бяха при него от дълги години и вече се бе убедил, че дори най-внимателната намеса от страна на работодателя само ги притеснява. Всеки от тях имаше своя сфера на отговорности, работеха добре заедно и когато шефът си пъхаше носа, успяваше единствено да обърка всички. По-добре бе само да се грижи всяка сутрин да има риба за продан, сейф, в който да прибира парите вечер и в края на седмицата да му остават достатьчно средства, за да плаща надниците на всички.