И така, 7,45 ч. сутринта Джоуи Туна правеше бегла проверка, преди да тръгне да обикаля с каната чай в ръката и да си бъбри с клиентите, да проверява дали са доволни, да се интересува как върви бизнесът им и дали близките им са здрави, да им предлага помощ, когато е нужна, и грижливо да отбелязва в умствената си счетоводна книга всяко приемане на подобни услуги за длъжници и кредитори, защото не всеки дълг можеше да се изчислява в долари и центове. Джоуи знаеше имената на всички важни мъже и жени, които прекрачваха прага на Дорчестърския централен рибен пазар, както и на много от не толкова важните. От направените поръчки успяваше да добие представа дори за най-малките промени във финансовото състояние на определен ресторант и внимателно наблюдаваше всички признаци на нестабилност, както за да си гарантира, че и при най-неблагоприятно развитие на нещата сметките му няма да останат неизплатени, така и защото неприятностите на едни означаваха късмет за други. Откриваха се възможности за даване на заеми, подписване на споразумения, придобиване на дялове от фирми почти без пари, а седнеха ли веднъж на масата, Джоуи и неговите съдружници лапаха, лапаха и лапаха. За онези, които бяха уязвими или достатъчно глупави, протегнатата за помощ ръка на Джоуи Туна бе потенциално опасна като злокачествено раково заболяване.
След като фургоните с доставките поемеха към ресторантите, Джоуи често изчезваше за няколко часа, за да се погрижи за други неща, които не бяха свързани с покупко-продажбата на морски продукти, и се връщаше късно следобед, за да направи счетоводния баланс, да преброи парите и да се занимае с дребните проблеми, които може да са възникнали през деня. Напоследък те все по-често бяха свързани с отложени плащания по кредитите или просрочени полици.Това бяха засега временни неуспехи на хора, фигуриращи от десетилетия в счетоводните книги на Джоуи, хора, които бяха наясно с неговите похвати, но също така го познаваха като почтен търговец, като мъж, който държи на думата си и не подвежда честните. Вярно, имаше страна от характера му, която трябваше да бъде избягвана, но той в никакъв случай не бе уникален в това отношение и част от клиентите му бяха не по-малко сурови от него. Джоуи не мамеше. Не смесваше замразено месо от омари с прясното. Не накисваше мидите през нощта, знаейки, че количеството вода, което ще поемат, ще е равно на собственото им тегло и всеки килограм ще се превърне в два килограма; същото нещо можеше да се направи и с треската, макар тя да не поемаше толкова много. Ако бъдеше принуден да замразява риба, замразяваше само по-тлъстите видове - тон, риба меч, сьомга - и въпреки че смъкваше цената, предупреждаваше купувача, че е замразявана и вкусът ѝ няма да е така добър. При Джоуи Туна човек знаеше какво купува.
Рецесията бе тежка за всички и Джоуи им съчувстваше, но позволеше ли съчувствието да застане на пътя на здравия разум, и той, и хората, които работеха за него, щяха да влязат в списъка на американската благотворителна фондация „Юнайтед Уей“. Всичко беше въпрос на баланс. Джоуи имаше своите конкуренти, както всеки друг, и те с радост биха приели недоволните му клиенти. В този град тамтамите на джунглата не замлъкваха нито за миг; само час след като споменеш, че не си доволен от цената за килограм, телефонът ти със сигурност ще звънне и ще ти бъде предложена по-добра. Самият Джоуи не се гнусеше от подмамването на чужди клиенти, така че защо другите да не го правят? Обаче не обичаше да губи своите, а от лятото на три пъти се бе виждал принуден да прави леки предупреждения на ресторантьори, които се изкушават да пренесат бизнеса си другаде, като правеше заплахите по-лесни за преглъщане с помощта на временни бонуси. Трудни времена за честните хора, както и за някои нечестни.
Тази вечер в офиса на Джоуи бе запалена само лампата на бюрото му. Чаят в каничката на електрическия котлон се бе запарил до наситено жълто-кафяв цвят и вкусът му бе станал толкова силен, сякаш смучеше самите листа, но той не обръщаше внимание на това. Чашата чай беше до дясната му ръка и грееше кокалите му. Джоуи не близваше алкохол. Не бе вманиачен на тази тема и нямаше нищо против другите да пият, но бе видял бедите, които пиенето бе причинило на приятели и роднини, и бе решил, че това не е за него. Взел си беше поука от бандата в Уинтър Хил, защото бе наблюдавал как нейните членове затъват в същите онези пороци, които поощряваха у другите. Освен това познаваше собствената си природа: подозираше, че е склонен към пристрастяване, и се боеше, че ако започне да пие или да играе комар, или да ходи по курви, може никога да не спре. Така че пиеше чай, стоеше настрана от конете, оставаше верен на съпругата си и онези, които съдеха за него само по външността му и го чуваха да се шегува със своя страх от пристрастяването, навярно се чудеха каква причина би имал човек като него, който е толкова наясно със себе си и своите недостатъци, да се тревожи, че след като започне да върши нещо, няма да може да се откъсне от него.