Сам и Рейчъл живееха в Бърлингтън, Върмонт, в къщата на бащата на Рейчъл. Аз вземах Сам винаги когато ми беше възможно, но не толкова често, колкото ми се искаше, тъй като ситуацията бе усложнена, или поне аз си казвах така, от факта, че вече повече от година Рейчъл се срещаше с друг. Джеф Рийд беше по-възрастен от мен, бивш администратор на капиталовите пазари в голяма банка, който се беше пенсионирал рано и по този начин бе избягнал благополучно поредицата скандали и фалити, за които навярно и той бе допринесъл. Не знаех това с положителност, но бях достатьчно жалък да му завиждам за мястото в живота на Рейчъл и Сам. Бях се сблъскал с него веднъж, когато отидох да видя Сам за рождения ѝ ден, и той бе опитал да ме порази с благоразположението си. Владееше похватите на човек, прекарал голяма част от живота и кариерата си, карайки другите да му имат доверие, заслужено или не: широка усмивка, здраво ръкостискане, лявата ръка на моето рамо, за да ме накара да се почувствам високо ценен. Секунди след като се запознах с него, вече се опипвах, за да се уверя, че портфейлът и часовникът ми са още на мястото си.
Гледах Рейчъл, докато слушаше подробностите от пресконференцията. Бе позволила малко сиво да пропълзи в червените ѝ коси, около очите и устата ѝ имаше бръчици, които не помнех от преди, но все още бе много хубава. Болка прониза сърцето ми и аз я успокоих с мисълта, че всичко е така, както трябва да бъде, колкото да ми липсват и двете.
- Какво мислиш? - попитах.
- Езикът на тялото ѝ нещо не ми харесва - каза Рейчъл. - Тя не иска да бъде там, и не само защото я е сполетял кошмарът за всяка майка. Изглежда уплашена и не мисля, че е заради репортерите. Бих си позволила да изкажа предположението, че крие нещо. Чувал ли си нещо за този случай?
- Не, но не съм и разпитвал.
Предаването от пресконференцията свърши и водещата превключи на войните в чужбина. Чух шум зад гърба си и видях, че Сам гледа новините от хола. Тя беше висока за възрастта си, с коси в по-светъл вариант на червеното от тези на майка ѝ и със сериозни кафяви очи.
- Какво се е случило с момичето? - попита, след като влезе в стаята. Държеше остатъка от сандвича в дясната си ръка и дъвчеше отхапаното. По пуловера ѝ имаше трохи и аз ги изтръсках. Изглеждаше недоволна. Може би искаше да си ги запази за после.
- Не знаят - отвърнах аз. - Изчезнало е и сега се опитват да го намерят.
- Избягало ли е? Понякога хората бягат.
- Възможно е, скъпа.
Тя ми подаде остатъците от сандвича.
- Не искам повече.
- Благодаря - казах аз. - Ще си го сложа в рамка.
Сам ме погледна особено, после попита дали може да излезе навън.
- Да - каза Рейчъл. - Но стой на място, където можем да те виждаме.
Сам понечи да тръгне, но спря.
- Татко, ти намираш хора, нали?
- Да, намирам.
- Трябва да идеш да намериш момичето.
Изприпка навън. След малко върхът на главата ѝ се показа на прозореца, започнала бе да разглежда цветните лехи. През последното си гостуване тя ми беше помогнала да насадя навсякъде обичайните за района многогодишни цветя, защото бях позанемарил градината, след като тя и майка ѝ си отидоха. Сега имаше козя брада и камбанки, костенурска глава и иглика, всичките с грижливо поставени надписи, за да знае Сам кое какво е. Още не беше се стьмнило, но лампите отвън се включваха при движение и тя се забавляваше да ги пали, като танцуваше под тях. Рейчъл отиде до прозореца и ѝ махна. Изключих телевизора и се присъединих към нея.
- Има моменти, когато я поглеждам и виждам теб - каза Рейчъл. - Или когато говори, чувам твоя глас. Мисля, че прилича повече на теб, отколкото на мен. Не е ли странно, че те вижда толкова рядко?
Не можах да сдържа реакцията си и Рейчъл веднага се извини. Докосна леко рамото ми с дясната си ръка.
- Не исках да прозвучи така. Не те обвинявам. Просто констатирам факта. - Отново се загледа в дъщеря ни. – Тя обича да е с теб. Джеф е добър с нея и я глези, но тя винаги се държи малко на разстояние.