- Е, сбъркал е. Моята съвест е спокойна.
- Чудесно - рече Томи. - Тогава и тялото ти може да се присъедини към нея.
Държеше пистолета ниско, до корема си, така че комбинезонът пое отката. Първият куршум улучи Джоуи в корема. Той каза „Ох!“. Звучеше разочаровано, сякаш бе хванал Томи да върши нещо срамно. Подпря се на бюрото и Томи го простреля отново. Джоуи се свлече на пода, взел със себе си шепа фактури. Чашата му падна до него и се счупи. Лежеше редом с парчетата разбит фаянс, чаят се стичаше в цепнатините между дъските. Поемаше въздух на кратки задъхани вдишвания, в устата му имаше кръв. Държеше ръцете си над раните, защото не се решаваше да ги докосне. Примигваше непрекъснато като човек, който се бои от ярката светлина.
- Ох - изпъшка отново. - Ох, не.
Томи стоеше над него.
- Впрочем аз никога не съм те харесвал - каза той. - Никога не си бил човек, на когото може да се разчита.
И остави Джоуи Туна да умре на онова място, с лице до студените дъски, чиято миризма се просмукваше в последните глътки въздух - прощален дар за стария гангстер, който го бе създал.
17
Студена нощ в Бостън, дъждът вече плющеше с всичка сила. Валеше от сутринта, променяше се само силата на дъжда, сякаш небето беше решило да залее света, за да го измие добре. Светлините на по-високите сгради, винаги не на място в Бийнтаун, сякаш разгонваха облаците отгоре, като ги пронизваха и позволяваха на дъжда да се излива през дупките. Тази вечер това бе град на прогизнали дрехи, на обувки, които пропускат влагата, на слепнали ситни къдрици и хладни целувки на дъждовните капки по вратове и гърди, на размити неонови отражения в локвите, напомнящи цветни водовъртежи, на едва пъплещ трафик и нетърпеливи пешеходци, притичващи опасно близо пред колела и брони, без да обръщат внимание на клаксоните и светлините на фаровете. Дори тръгналите към клубовете и баровете момичета се принуждаваха да покриват краката и ръцете си от страх да не настръхнат и разочарованието от това бе изписано по лицата им. По-късно онези, които не бяха намерили партньори за през нощта, щяха да вдигнат ръце и да оставят дъжда да съсипва прическите и да размазва грима им, щяха да ругаят и да се кикотят, опитвайки се да хванат такси, а шофьорите на таксита щяха да си напълнят джобовете тази нощ. Но студът... Господи, това бе най-ужасното. Той хапете и гризеше, забиваше своите бели зъби в пръстите на ръцете и краката, носовете и ушите, както лешояд човката си в труп сред снега. Зимата бе друго нещо: зима със сняг по земята и ясно синьо небе. Човек знае какво да очаква от зимата. Но това, това скапано време, с него не можеше да се постигне никакъв компромис. По-добре беше да не излизаш изобщо, обаче това означаваше да капитулираш пред него, да му позволиш да господства над града, да пожертваш една нощ навън, защото природните стихии са в заговор против теб, особено когато си млад - на възраст за женене - и имаш пари в джоба. За по-възрастните, които имат да показват и да доказват по-малко неща, лошото време можеше да означава почивка, но не и сега. Не, нощите като тази бяха безценни и трудно спечелени. Нека дъждът да вали; нека студът да хапе. Топлината и компанията стават двойно по-приятни заради усилията, които са били нужни, за да ги намериш, и малко удоволствия могат да се сравнят с това да гледаш леещия се дъжд в мрака отвън от удобен стол, с чаша в ръката и глас, който тихо шепти на ухото ти усмихнати думи.
Демпси и Райън седяха в колата на „Ийст Бродуей“ в Саути, чакаха да настъпи техният час и наблюдаваха минаващите край тях местни хлапаци. Благодарни бяха за дъжда, защото той държеше главите наведени и не позволяваше на минувачите да ги виждат през замъгленото предно стъкло. Никой от двамата не бе гологлав: Демпси беше с черна плетена шапка, Райън с шапка на „Селтик“, с която не изглеждаше по-различен от десетките глупаци, движещи се с походка на горили по най-оживената по това време на денонощието улица. Те изглеждаха много еднакви, тези момчета, със своите татуировки и прекалено големи фланелки, с неуместната си любов към един остров, който в действителност не означаваше нищо за тях, място, което можеха да разпознаят на картата само заради формата му. Демпси и Райън познаваха добре хората като тях. Те пазеха наследствени недоволства, предавани им от родителите и родителите на родителите. Расизмът им беше вроден, но нелогичен. Мразеха черните, но аплодираха играчите на „Селтик“, между които почти нямаше бяла физиономия. Имаха по-възрастни братя, които още помнеха програмата от средата до края на седемдесетте за превозване на децата в училища вън от кварталите им с цел постигане на расова интеграция, когато Гарити и неговите така наречени експерти пренебрегнаха предупрежденията, идващи както от самия южен Бостън, така и отвън, и събраха бедния бял Саути с бедния черен Роксбъри, двете части от бостънската имигрантска общност, които бяха най-тежко пострадали от последствията на лошото градско планиране; помнеха непреклонността на съставения само от бели Бостънски училищен комитет, който използва страховете от интеграцията и съществуващото разделение по гета, включително и крайно несполучливия експеримент В-ВURG21, който затвори чернокожите в предишните еврейски квартали Северен Дорчестър, Роксбъри и Матапан. Вярно, в Саути и Чарлстаун беше пълно с расисти и фанатици, но преместването наля вода във воденицата на най-крайните и дори успя да обедини воювалите преди това помежду си ирландски и италиански общности против всеки общ враг с различен цвят на кожата. По дяволите, бащата на Райън, който беше по-умен от всичките си съседи накуп и членуваше в бостънския клон на Международната социалистическа организация, се бе озовал сред получаващите заплахи от кретените в тактическия патрулиращ отряд, понеже бе свикал събрание, за да осигури безопасност на чернокожите ученици в гимназията на сина си. Тогава Райън не му бе благодарен за либералните възгледи, защото беше отнесъл боя, задето баща му е „привърженик на чернилките“, но сега го уважаваше още повече заради онова, което бе сторил.