- Как мислеше, че ще свърши всичко това?
- Не знам: с общо събрание може би, с компромиси от страна на всички. Мислех, че Джоуи Туна ще разбере, че сме прави. Мислех...
- Какво, че си имаш работа с разумни хора ли? - В тона на Демпси нямаше насмешка, долавяше се само умора, долавяше се ужас от онова, в което бе допуснал да се превърне.
- Не - каза Райън, - просто с хора. Просто с обикновени хора.
- Те никога не са били обикновени хора, Франсис. Обикновените хора водят обикновен живот, но не и те. Ръцете на всички им са изцапани с кръв, душите им също. И ние сме се изцапали просто защото сме се движили между тях.
- Ти убивал ли си, Мартин?
Райън се обърна и го погледна. Чувал бе разни истории: Демпси работел сам и хората, за които трябвало да се погрижи, никога повече не се появявали. Където и да се намирали, били погребани надълбоко. Сега Райън искаше да получи потвърждение лично от него.
- Да - каза Демпси. Очите му не издаваха никакви чувства.
- За Томи ли?
- И преди Томи.
- Кого си убил, Мартин? Кого си убил преди това?
- Това няма значение.
Ала имаше. Имаше значение за Райън. Демпси бе роден в Белмонт, но бе дошъл при тях от чужбина. Шушукаше се, че е бил бомбаджия, че е залагал взривни устройства в Северна Ирландия за ИРА и в Мадрид за баските от ЕТА. Сега не можел да се върне в Европа, защото въпреки постигнатото примирие между страните и в двата конфликта имало хора с дълга памет и сметки за уреждане. Томи му бе предложил дом и роля, която да изпълнява, и когато се появяваха проблеми, които трябваше да бъдат решени, репутацията му винаги го изпреварваше.
Преди Райън да му зададе нови въпроси, Демпси рече:
- Казваш, че никога не си убивал, Франсис. Казваш, че не можеш. Но преди всичко това да свърши, може да бъдеш поставен в положение, когато ще трябва да натиснеш спусъка срещу някого, за да спасиш себе си. Мислил ли си за това?
- Да - отвърна Райън, - мислил съм за това. Дори съм го сънувал.
- И в съня си натисна ли спусъка?
Демпси чакаше отговора му, единствената светлина в кухнята, тази от лампата на масата, падаше върху острите проблясващи шипове на кабърчетата.
- Да - каза Райън накрая. - Натиснах спусъка.
- Тогава може би все пак си способен да убиеш. Кого уби в съня си?
- Безлики хора. Не знам кои бяха.
- Но въпреки това ги уби?
- Да.
- А мен? - попита Демпси. - Мен би ли убил в своите сънища? Убиваш ли ме в своите сънища?
Райън бе стигал дотук. Вече нямаше смисъл да се връща назад.
- Мислил съм за това.
- Не си го сънувал, а си го мислил?
- Да.
Демпси видя, че ръката на Райън е достатъчно близо, за да посегне към онова, което беше затъкнато в колана му, каквото и да бе то, а реалността на казаното от него висеше във въздуха помежду им като бяла кърпа, която чака да бъде пусната на мястото на дуела.
- Всичко е наред, Франсис - каза Демпси. - Знам, че си го мислил. Виждал съм го в очите ти. - Побутна леко кутията от обувки с лявата си ръка, за да закрие дясната. - Но не аз съм врагът тук. Каквото и да мислиш за мен, аз не съм този, от когото трябва да се боиш. Ако сега се обърнем един срещу друг, ще свършим тяхната работа. Трябва да си вярваме, защото си нямаме никого другиго.
Въпреки казаното от него Райън не бе много сигурен.
- Понякога ме плашиш, Мартин. Стигаш твърде далеч. Онази жена миналата вечер, тя не заслужаваше това, което ѝ стори. Никоя жена не го заслужава.
- Но не се опита да ме спреш.
- А трябваше. Проявих слабост.
- Не, ти не си слаб. Не е слабост да избегнеш битка, която не можеш да спечелиш. Това е просто здрав разум. Пък и какво беше тя за теб? Нищо. Никоя. Човек се грижи за своите и оставя другите да плуват или да се давят.
Дясната ръка на Райън още бе скрита.
- Е, докъде ни доведе това, Франсис? - каза Демпси. - Къде сме?
Цигарата в ръката на Райън трепна. По килима се посипа пепел. Това го отклони от мислите му и той инстинктивно протегна крак да я стъпче. Демпси зърна дясната му ръка. В нея нямаше пистолет. Погледът му отскочи встрани и тогава видя пистолета до умивалника - Райън го беше оставил там, когато отиде да изплакне чашите, които бяха използвали.
Сега Райън погледна към него. Видя пистолета му, пръстите му, докосващи полираната стомана, и студената светлина в очите му.
- Господи - каза той.
- Нямаше нищо лично, Франсис. Просто казаното от теб ми прозвуча малко странно.
Райън изпусна дълга накъсана въздишка.
- Аз само говорех.
- Не виждах ръката ти.
- Щеше да ме убиеш.
- Ако бях имал това намерение, щях да съм те убил. Не искам да те убивам, Франсис. Харесвам те. И ти казах, трябва да се държим един за друг заради себе си и заради Томи. Ако не го направим, те ще се възползват от това. Не си мисли, че ще можеш да се споразумееш с тях, защото няма да можеш. Те никога няма да си отдъхнат или да застанат с гръб към нас. Винаги ще се питат, ще се съмняват и в един момент ще сложат край на тревогите си, защото така ще им бъде по-лесно. Всичко или нищо, така стоят нещата сега. Ако им пратим достатъчно убедително предупреждение, можем да ги накараме да размислят. Отстраняваме Оуени, отстраняваме неговия екип и изведнъж положението се променя.