- Те ще искат реванш - каза Райън.
- Не, не и ако пострадат само Оуени и неговите хора. Ще разберат, че са направили грешка, че е трябвало да подкрепят Томи, а не него. Става дума за демонстрация на сила. Трябва да е брутално и трябва да е окончателно.
Райън отиде до масата и погледна устройството. Взе едно кабърче, вдигна го към светлината и започна да го разглежда, както ентомолог би разглеждал някое непознато, но явно опасно насекомо.
- Джоуи Туна ми предложи възможност да се измъкна - каза Мартин. - Тази сутрин, когато говорихме, поиска от мен да предам Томи. Каза ми, че мога да се спася, ако им се обадя и им кажа къде могат да го намерят.
- А аз?
- Той не те спомена, Франсис.
Райън кимна. Разбра го. Щяха да го убият просто за да са сигурни.
- Ти какво му каза?
- Нищо. Тук съм, нали? С Томи съм и съм с теб. Ние двамата сме различни, ти и аз, но трябва да се държим един за друг в тази история. И помни, ти не убиваш никого. Аз направих това нещо и аз ще го занеса. Кръвта ще бъде по моите ръце, дамгата - на моята душа.
Райън завъртя кабърчето за последен път между пръстите си, после го пусна в кутията от обувки.
- Не - каза той. - И на моята.
И ето че сега бяха тук, дъждът барабанеше по покрива на колата, вътре нямаше запалени лампи, които да ги осветяват, взривното устройство лежеше на пода в краката на Демпси. Райън не можеше да не мисли за него като за живо същество, чудовище, което чака да бъде освободено. Трябваше да пробият дупки за въздух в кутията, за да може да диша.
Почти чуваше ударите на сърцето си.
В една идеална ситуация Демпси щеше да е заложил устройството по-рано, но барът бе седалището на Оуени и нямаше никакъв начин предварително да получи достъп до него. Барът бе малък и щеше да задържи разпространението на взрива. В затвореното помещение ефектът от бомбата щеше да е унищожителен. Проблемът беше в нейното внасяне. Той бе казал на Райън, че планира да подходи по най-простия начин. В едната ръка ще държи тухла, в другата - взривното устройство. Тухлата ще счупи прозореца и устройството ще я последва.
- С какво закъснение ще избухне? - попитал бе Райън и въпросът му бе сепнал Демпси.
- Откъде знаеш за закъсненията?
- Откъдето знам и всичко останало: от телевизията.
- Пет-шест секунди.
- Не е много. По-добре да не се спъваш или да чакаш да светне, когато я активираш.
От мястото, на което седяха, Райън виждаше голямата глава на Оуени дори през мокрото предно стъкло. Разпозна неколцина от останалите. Имаше и две жени. Надяваше се те да отидат до тоалетната, преди Демпси да тръгне. Тогава може би нямаше да му е толкова трудно да живее с онова, което предстоеше да стане.
- Ти само включи двигателя веднага щом сляза - каза Демпси. - Бъди подготвен за експлозията, изчакай я, после потегляй. Не поглеждай към нея, не гледай и след това. Няма да искаш да видиш последствията, а аз не искам да се сковеш.
- Разбирам, Мартин.
- Добре.
Демпси взе кутията и тухлата и ги сложи в сгъвката на лакътя си. Под палтото беше облечен в суичър с качулка и когато слезе от колата, вдигна качулката да скрие лицето си. Райън понечи да му пожелае късмет, но се отказа. Едното от момичетата в бара се смееше с широко отворена уста и отметната назад глава. Беше хубаво, и то не с вулгарната хубост на повечето от момичетата, които се мотаеха с Оуени и хората му. Имаше изящни бледи черти и много тъмна коса. Не можеше да е на повече от деветнайсет-двайсет години. В повечето барове на Бостън щяха да ѝ поискат лична карта и набързо да я изгонят, но не и тук, не и в бара на Оуени.
Щом се потопи в студения нощен въздух, Демпси повдигна единия край на кутията, за да активира устройството. По-голямата част от нея бе омотана със скоч, но беше оставил единия ъгъл скъсан и непокрит, за да стигне лесно до детонатора, който щеше да предизвика взрива. Демпси тръгна към бара, сложил пръсти на дупката в кутията и тогава в огледалото за задно виждане блеснаха фарове, прозвучаха сирени. Демпси забърза назад към колата, все още с устройството в ръка; тухлата бе изхвърлил на улицата. Райън запали двигателя и се включиха в движението зад камион за напитки тъкмо когато първата полицейска кола изскърца със спирачки пред бара. Зад нея идваха още и големият черен фургон на специалните части в средата на колоната беше досущ като царица на бръмбарите сред своите поданици.