- Леле - каза Райън, - става лошо. Става много лошо.
- Карай. Не търсят нас. Няма как да са знаели.
Райън продължи да кара направо, докато не стигнаха до кръговото движение край брега. Там зави наляво покрай статуята на Фарагът, покрай пързалката за кънки „Франсис Мърфи“. Едва когато стигнаха до празния паркинг на Касъл Айлънд, Райън си даде сметка, че ги бе вкарал в задънена улица. Изруга и започна да обръща несръчно, но Демпси го успокои.
- Спокойно - каза той. - Поеми си дъх. В безопасност сме.
Райън го послуша. Вдиша дълбоко веднъж, два пъти. Усети как чудовището в кутията до краката на Демпси се размърда. Може би и Демпси го усети, защото отвори вратата, отиде до края на паркинга и запрати кутията във водата. Върнаха се до кръговото движение и по „Фърст Стрийт“ напуснаха Саути.
- Защо бяха там? - попита Райън. - Защо дойдоха?
Но отговора на този въпрос получиха едва по-късно, когато Томи се обади на Демпси и му каза, че Джоуи Туна е мъртъв.
III
Когато изскърцаме под твоите стъпки,
когато разбием твоята чаша,
когато чуеш нашето трак-трак-трак,
това е кост,
това е единственото, което имаме,
макар да сме много излъскани
и пълни с буболечки.
Направени сме само от кост.
„Мъртвите момичета говорят в един глас“,
Даниел Пафунда
18
Рандъл Хейт почувства разликата в къщата още щом се върна от магазина, сякаш зарядът от статическо електричество в килимите и текстила беше изпразнен. Спря в коридора, усещайки през материята на пуловера студенината на сладоледа в книжния плик, който държеше в лявата си ръка. Взел бе също така шоколад и газирано, както и канелени бонбони. Тя обичаше аромата им, действаха ѝ успокояващо - не както на повечето деца, помисли си той, но пък и тя бе доста различна от другите деца.
Пътуването до града вече му бе поднесло една смущаваща случка. Бе видял на улицата Валъри Кор в компанията на мъж, когото не познаваше, но който по ръст и по стойка му заприлича на полицай. Госпожа Кендъл, която работеше в дрогерията на непълно работно време, бе сложила дясната си ръка на рамото ѝ, наклонила бе глава към нея и ѝ говореше нещо - утешителни и обнадеждаващи думи навярно. После Дани, странното, но свястно момче, което държеше кафене „Халоуд Граундс“, излезе и подаде на Валъри бял книжен плик, пълен с пасти и понички. При този неочакван малък жест нещо в нея се прекърши и тя си тръгна, следвана от ченгето. Рандъл я изпрати с поглед и се опита да определи нейните чувства, съдейки по вида ѝ. Тъга. Празнота.
Вина?
Полицаят забеляза, че я гледа. Рандъл обаче не реагира пресилено. Само се усмихна тъжно, както мислеше, че би постъпил обикновен човек, нормален човек. Той бе актьор, който се вживява в роля. Изпълни я добре, но щом жената се изгуби от погледа му, я прогони от мислите си. Започна да се вглежда в лицата на хората, с които се разминаваше, докато разменяше любезни поздрави с тях, и да наднича в прозорците на офисите по „Мейн Стрийт“, проверявайки дали някой няма да отвърне на погледа му, да задържи очи една идея по-продължително върху него и да се издаде.
„Кой от вас е? Кой от вас знае или мисли, че знае?“
Но не намери никакви отговори, никакви потвърждения на съмненията си и потегли обратно към дома си в мълчание, чудейки се дали пощаджията вече е идвал, боейки се от онова, което можеше да намери в пощенската кутия. За негово облекчение имаше само сметки и поредния брой на „Нешънъл Джиографик“, списанието, за което бе абониран. Нямаше снимки, нямаше филми, нямаше изображения на голи деца и той се опита да повярва, че може да е свършило, макар да го приемаше само като кратка отсрочка.
Сега, отново под закрилата на собствения си дом, Рандъл почувства някаква необичайна празнота, някаква липса. Тръгна от стая в стая, като надничаше в дрешниците и под леглата. Погледна в своята баня и банята за гости, която не бе използвана никога. Накрая слезе в мазето и застана пред вратата. Тя харесваше мазето, там бе тъмно и хладно. Понякога я чуваше как си пее там, долу. Когато беше ядосан или работеше, ѝ казваше да млъкне, но тя никога не го слушаше. Пееше популярни мелодии от телевизора и стари естрадни песни, които почти бе забравил, че съществуват, и песнички, които сама си измисляше, немелодични ритми, които влизаха в главата му и го дразнеха със своята произволност. Но мазето бе нейното скривалище, нейното убежище и той ѝ го предоставяше с удоволствие. Мъчеше се да не я безпокои, докато е там, защото нямаше как да предвиди каква ще бъде реакцията ѝ. Веднъж в гнева си тя се беше нахвърлила върху него, насочила нокти право към очите му, но най-често започваше да пищи; тогава звукът отскачаше от каменните стени и се стоварваше върху него.