Държеше всички прозорци и външните врати заключени, макар че го правеше по-скоро за да държи хората отвън, отколкото нея вътре, защото живееше в страх от намеса в живота си. Засега момичето не показваше никакви признаци, че иска да го напусне. Чудеше се дали омразата му към него не се бе превърнала в нещо като любов, дали не изпитваше нужда от канал, който да свързва двете противоположни чувства. Тя му бе почти като дъщеря, непокорно, трудно, нуждаещо се от грижи дете, и той беше бащата, защото я бе направил такава, каквато бе.
През последните два дни не я бе виждал много. Тя се беше скрила, когато дойде детективът, както правеше винаги, когато идваше външен човек. По-рано същия ден я бе зърнал за миг да минава през кухнята, докато работеше на компютъра. Не обичаше телевизорът да е включен, когато опитва да се съсредоточи. Тя бе научила бързо този урок и просто стоеше далеч от дневната, докато не мине пет. Всъщност последният път, когато бе говорил с нея, беше вечерта след посещението на детектива, за да ѝ каже да се върне към своите телевизионни програми.
Почука на вратата на мазето. Нямаше отговор.
- Хей - каза той, - там, долу, ли си?
Отвори и заговори в тъмното. Тя не обичаше внезапните влизания и неочаквания шум.
- Вече можеш да гледаш всичко, което искаш. Свърших работата си за деня. Ще поседя с теб, ако искаш.
Нощната лампа беше запалена и осветяваше отсрещната стена. В ъгъла имаше малка купчина книги, още непрочетени, и плюшено животно, което ѝ бе купил от „Трийхаус Тойс“, когато ходи по работа в Портланд. Стигна до първото стъпало, все още не му се искаше да нарушава спокойствието ѝ. В началото, когато едва бе започнал да опознава нейните навици, а тя неговите, бе влязъл в мазето и тя се беше опитала да го спъне и да го събори на земята. Едва бе успял да се задържи за перилата, за да не си счупи врата. Огромна треска бе пробола дланта му и въпреки че бе успял да извади повечето от нея, дребни частици бяха проникнали надълбоко и раната бе започнала да гнои. Отиде на лекар, който ги извади с местна упойка. След това заключи вратата на мазето и прибра дистанционното за телевизора. Лишаването от телевизия бе най-тежкото наказание, което можеше да ѝ наложи, и винаги водеше до сблъсък на характерите им. Той се беше научил да заключва дистанционното в сейфа, защото иначе тя го намираше, но периодите, през които телевизорът не беше на нейно разположение, бяха най-тежките помежду им. За отмъщение тя правеше всичко по силите си, за да го дразни, чукаше по стената нощем, когато той се опитваше да спи, пренареждаше книжата му, така че той губеше следите на сметките, или разливаше мляко в хладилника, когато го няма, изключваше го и той беше принуден да го изпразва и мие, за да премахне лошата миризма. Накрая се стигаше до компромис и правата над телевизора биваха възстановявани, но конфликтът винаги костваше много и на двамата и всеки от тях си беше направил извода, че е по-добре да избягва подобни сблъсъци.
Но отношенията помежду им невинаги бяха така враждебни. Понякога, особено в студените нощи, когато старата къща скърцаше и стенеше, вятърът откриваше пролуките в дъските и под вратите и клоните пукаха под тежестта на снега и леда, тя идваше неканена в неговото легло и се притискаше до него, крадейки от топлината му като в сбъднат сън.
Той слезе по-надолу, приклекна, за да вижда цялото мазе, и бе обзет от паника, страх и чувство за загуба.
Но най-вече изпита облекчение.
Тя си беше отишла.
19
Беше студена влажна нощ в края на дълъг мрачен ден. Отново бях призован от защитата по делото „Дени Крауз“ и после трябваше да чакам около четири часа близо до съда на „Федерал Стрийт“, докато адвокатът му се опитваше да запази самообладание в разправиите с прокурора, решен на всяка цена да докаже, че Дени е психически годен да отговаря пред съда, с което Дени се съгласяваше непрекъснато. Адвокатът бе млад и назначен от съда, той трябваше да понатисне Дени да си затваря устата, ала вината не беше изцяло негова. Щатът настояваше Дени да отговаря за убийството по причини, които ми бяха непонятни, но които навярно бяха свързани с политиката и амбициите на някого рейтингът му в края на годината да изглежда добре. Някой по-закален в битките адвокат би намерил начин да договори компромисно споразумение, което да задоволи всички, освен може би Дени, но желанията на Дени бяха на практика без значение. Той трябваше да помисли по-сериозно над своите планове за бъдещето, преди да убие човек заради куче.