Докато си губех времето, очаквайки своя миг на славата на свидетелската банка, продължих да се ровя в личните данни на хората от списъка с новите клиенти на Рандъл Хейт и новопристигналите в Пастърс Бей, но започвах да мисля, че това е задънена улица. Трябваше да продължа, защото беше възможно и да се лъжа, но не можех да се избавя от вътрешното усещане, че зад тези имена не се крие нищо, че там не може да бъде открито нищо полезно. Оттук произтичаше възможността лицето, което тормози Рандъл Хейт, да се е спотайвало дълго време и да е чакало удобен момент, за да се възползва от миналото му в негов ущърб. Ако случаят беше такъв, тогава бях изправен пред почти невъзможната задача да проуча миналото на всеки възрастен, който се е срещал някога с Хейт. А беше възможно и някой от миналото на Хейт да го е зърнал по улиците на Белфаст, на Портланд или Огъста или на минаване през самия Пастърс Бей, после да е открил адреса му и да е започнал да го преследва, без да е разменил и дума с него.
Обаче бях стигнал поне до едно решение: ако до следващата сутрин не получех потвърждение от Ейми, че Хейт е готов да бъде разпитан от полицията, щях да се обадя на Гордън Уелш и да го посъветвам да поговори с Хейт, дори с риск да разваля отношенията си с Ейми и да се изложа на потенциална опасност от съд и присъда, задето съм нарушил правото на конфиденциалност на клиента. Последния тласък ми даде прозрението, което трябваше да получа още когато Хейт ми показа снимките на голи деца. Човекът, който притежаваше снимки на малки деца, будещи сексуални асоциации, като нищо беше способен да отвлече дете, за да задоволи своите нужди. Това бе връзката, която ми беше нужна, за да успокоя съвестта си за всяко предателство към Ейми и Хейт, което би ми се наложило да извърша.
Името ми беше извикано малко след три часа следобед, но моето участие в кръстосания разпит се измерваше в наносекунди. Сякаш дори съдията губеше вече желание за живот след целодневните разпити, които само потвърждават онова, което отдавна бе станало известно на всички: Дени Крауз беше луд, защото в неговото положение само човек, който не е с всичкия си, би отричал, че е луд. След като свърших в съда, прескочих до „Нош“ на „Конгрес Стрийт“ и си побъбрих с Мат, един от партньорите, които държаха заведението. Ако преди две години някой ми беше казал, че Портланд се нуждае от още един бар, който продава бургери, щях да му си изсмея в лицето и нямаше да ме чуете заради всичките други хора, които също щяха да се изсмеят. После „Нош“ отвори, народът започна да опитва бургерите и бе постигнато всеобщо съгласие, че, да, може би бяхме имали нужда само от още един бар, който продава бургери, при положение че бургерите са толкова хубави. И понеже чувствах, че го дължа на себе си след такъв ден, хапнах в допълнение пържени картофки, после довърших започнатото, като сръбнах и един „Бруклин Лагър“, докато преглеждах вестниците, и денят постепенно започна да ми се струва не чак толкова лош. Докато карах към дома, каналите през солените мочурища в Скарбъро ми приличаха просто на по-наситеночерни откоси сред високите треви, подобни на дълги черни панделки, паднали от небето. Отбих по моята алея и фаровете ми блеснаха в прозорците на празната къща. Минах през задната врата, през която се влизаше в кухнята, и запалих лампата.
Големият прозорец, който гледаше на север, се бе изпотил от влагата и някой бе писал с пръст по стъклото, прокарвайки дълги, грижливо начертани линии. Почеркът беше детски, почерк, който ми беше познат, защото веднъж вече ми бе оставял съобщение в тавански прах. Беше толкова отдавна. Мислех, че са си отишли, но нима беше възможно да си идат наистина? Сега едната от тях се беше върнала, ехото от моята мъртва дъщеря, а където и да отидеше тя, с нея вървеше и нейната майка - по-странна, по-размита фигура. Ако дъщеря ми бе малка студена звезда, майка ѝ бе нощното небе, на което светеше тя.
Думите на стъклото гласяха:
момичето е сърдито
Приближих до прозореца. Думите бяха написани едва неотдавна; от тях още се стичаха вадички влага като от рани, изрязани в плът, и посланието се отцеждаше от тях като кръв. През изтритите места в изпотяването видях горите.
Излязох отново навън и постоях в двора, вперил поглед в дърветата. Внушавах им да се покажат, но те не се появиха. Може би вече не бяха тук, ала необичайната тишина на нощта сякаш ми казваше, че трябва да бъда нащрек, дори тревата в мочурищата бе спряла да шепне. После вятърът се върна от океана, разлюля тревата и клоните и разпръсна някои от сенките. Изтрих думите с върховете на пръстите си, докосвайки местата, които тя бе докосвала, питайки се как е възможно човек да бъде преследван от миналото.