Стоях до прозореца, гледах в сгъстяващия се мрак и си представях как гласът на мъртвата ми дъщеря изрича тези думи, как дребният ѝ блед силует минава под дърветата и в следите от лунна светлина голите клони хвърлят кръстосаните си сенки върху тялото ѝ, омотават го в ивици тъмнина.
И се запитах, не за пръв път, дали със своята скръб не ги бях накарал да се върнат на този свят.
Легнах си в полунощ, след като мислих известно време за значението на думите върху стъклото. Те приличаха на предупреждение, но не бях сигурен за какво. За кое ли момиче се отнасяха? Така или иначе, спах дълбоко до три часа сутринта. Ако се бях опитал да обясня на психиатър как е било възможно това, след като мъртво дете е писало на прозореца ми, може би щях да започна с аргумента, че когато човек се сблъска с достатъчно много странности, странното започва да му се струва нормално. Умът може да се приспособи почти към всичко, когато му се даде време: болка, скръб, загуба; дори да приеме, че е възможно мъртвите да говорят на живите. Също така бях разбрал, че тези неща са част от нещо по-голямо, пътепоказатели в пътуване, чиято крайна цел не ми е известна. Примирил се бях с онова, което предстоеше да се случи, каквото и да бе то, и примирението бе донесло със себе си известно спокойствие, така че спах и бях благодарен за съня. Когато загубех способността си да спя, щях да знам, че полудявам.
Събудих се в три и една минута. Чуваха се звуци, които идваха изпод спалнята ми: гръм и трясък, вихър от струнни инструменти. Отне ми известно време, докато разбрах, че телевизорът е включен.
Но не бях гледал телевизия, преди да си легна, а дори и да бях, никога нямаше да оставя телевизора включен.
Протегнах ръка към пистолета, като се стараех да вдигам колкото може по-малко шум, после станах от леглото. В стаята беше студено. Бях гол от кръста нагоре и кожата ми сякаш се стегна от мразовития въздух. Вратата на спалнята беше отворена и коридорът бе тъмен, но когато стигнах до стълбите, видях отразената светлина от екрана на телевизора да танцува по стената. Опитах да контролирам дишането си, кръвта бучеше в ушите ми. Пролуките между подпорите на парапета бяха широки и когато стигнех до третото стъпало от горе надолу, щях да бъда лишен от прикритие. Ако беше засада, бавното и предпазливо придвижване нямаше да ми бъде от полза. Щях само да стана по-лесна мишена.
Долу последва нова поредица от звукови експлозии и аз се възползвах от това. Слязох по стълбите бързо, като се движех покрай стената и държах пистолета с дясната си ръка близо до тялото, а лявата използвах за равновесие, но никой не ми се нахвърли от сенките и нямаше изстрели. Веригата на предната врата беше на мястото си. Вляво от стълбата бе офисът ми и вратата му бе затворена, както когато се качих да си легна. Вратата на дневната пред мен беше открехната и през пролуката се виждаше телевизорът. Даваха анимационно филмче от поредицата за Койота и Бързоходеца. В стаята се влизаше само през тази врата. Нямах друг избор.
Вътре нямаше никого. Диванът и фотьойлите, които бяха обърнати към телевизора, не бяха заети. Дистанционното лежеше на лявата страна на дивана, близо до страничната облегалка. Оставих телевизора включен и се върнах в коридора. Най-напред проверих в кухнята, но тя също бе празна и задната врата беше заключена. Накрая отидох в офиса. Хванах дръжката, отворих рязко вратата и почаках, но нямаше никаква реакция. Погледнах през пролуката откъм пантите, но не можах да видя нищо. След това, когато не ми беше останал друг избор, влязох вътре с вдигнат пистолет, но офисът изглеждаше както го бях оставил предишния ден,. дори суичърът с качулката лежеше напряко на писалището, точно както го бях хвърлил преди два дни, когато се върнах от магазина за хранителни стоки.
Въпреки нощния студ вече бях плувнал в пот. Проверих бегло стаите на горния етаж, просто за всеки случай, но къщата беше празна. Върнах се в дневната и се загледах в телевизора. Койотът си беше отишъл и на негово място се бе появил Бъгс Бъни. Йосемити Сам го преследваше с големия си револвер. Сигурно бе имало токов удар. Изключих телевизора и за всеки случай прекъснах захранването от мрежата.
Бях стигнал докъм средата на стълбите, когато телевизорът загърмя отново.