Дядо ми, който бе полицай в Мейн, не ходеше на лов. Обяснението му бе, че месото не му трябвало и не му доставяло удоволствие да преследва животни. Той прилагаше съвестно щатските ловни закони, но се случваше и да си затвори очите, когато някои граждани нарушаваха забраната да се ловува в неделя, особено хората, работили дълги часове, за да свържат двата края, за които неделните дни бяха единствената възможност да разнообразят донякъде семейното меню. В по-бедните части на Мейн отстрелването на голям елен и замразяването или консервирането на месото му можеше да спести на семейството четиристотин-петстотин долара от храна и хората, които ловуваха по тази причина, принадлежаха към една по-стара традиция. Само по себе си ловуването им доставяше удоволствие, но привързаността им към него бе също така и проява на практичност, която заслужаваше възхищение. Те не хвърляха нищо от животните, които убиваха, и когато уловът им бе особено богат, го деляха с онези, на които не им бе провървяло. Мен обаче ловът на лосове заради трофеите не ме вълнуваше, а и не бях срещал човек, който да харесва вкуса на мечешкото месо. Не харесвах поведението на хората, които идваха от големите градове да ловуват: тяхното самохвалство, тяхното престорено мъжкарство, неприятното преобразяващо въздействие на пушките и камуфлажа върху тези иначе неотличаващи се с нищо мъже - защото според моите наблюдения по този начин ловуваха най-вече мъжете. Те внасяха пари в щата и това бе добре дошъл източник на доходи за водачите им в Каунти и в Големите северни гори, които иначе трудно намираха препитание. Въпреки това водачите считаха определен брой от тях за глупаци, и то глупаци с пушки, които са най-неприятните, а отношението им към останалите не можеше да се определи като нещо повече от снизходителна търпимост. Парите им бяха добре дошли, присъствието им - не чак дотам.
А как съвместявах това с факта, че отказвах да стрелям по животно, но бях стрелял по хора; че не бих насочил пистолета си към елен или мечка, но бях виждал как от ръката ми умират хора? Честно казано, не бях мислил много върху това. Така животът ми беше по-прост.
Животът е по-прост и когато не мислиш много за образи на мъртви момичета, отразени в тъмни телевизионни екрани. Можех почти да повярвам, че съм сънувал събитията от изтеклата нощ, ако в дневната не се бе задържала едва доловима следа от парфюма на момичето и ако отпечатъците от ръката ми не се виждаха на прозореца в кухнята, от който бях изтрил съобщението на дъщеря си. Излязох навън с чаша кафе в ръката и седнах на задното стълбище, загледан в гората и мочурището зад нея. Те предпочитаха нощта, моята призрачна съпруга и моето скитащо се дете, взети от този живот от човек, носещ име на пътник. Още не знаех как да ги нарека: следи може би, или ехо?
Мисълта, че дъщеря ми се движи през осветени от луната гори, че понякога наблюдава баща си от мрака и му оставя съобщения по стъклата на прозорците (защото правеше така и когато бе жива, рисуваше сърца, лица или кучета по предното стъкло на колата ми, когато не бях наблизо, за да знам, че мисли за мен), ми донесе едновременно успокоение и дълбока обезсърчителна тъга. Ала не се боях за нея, докато обикаляше по онези пътеки между световете. Тя не беше сама. Майка ѝ вървеше до нея и нейната маска беше различна, защото, каквото и да я бе довело при мен, то не беше само любов.
Ако дъщеря ми бе призрак, то мъртвата ми жена беше сянка.
Започнах да работя по семейство Кор, да търся друга причина, която да не е свързана с предполагаемото отвличане на Ана Кор и може да обясни интереса на Енгъл и ФБР към тях. Майката на Ана, Валъри, се казваше по баща Валъри Мери Морис и бе родена в Дорчестър, Масачузетс. На двайсет и девет години се беше омъжила за Алекос Кор, сватбената им церемония се бе състояла в гръцката православна катедрала „Сейнт Джордж“ във Филаделфия на 8 юни 2007 г. И тъй като Ана Кор бе родена на 28 ноември 1995 г., или майка ѝ бе чакала твърде дълго, преди да се омъжи за баща ѝ, или Алекос Кор не бе кръвен роднина на Ана. Но къде се намираше сега Алекос и ако той не беше бащата на Ана, тогава кой? Според официалните изявления полицията все още се мъчеше да установи връзка с него, макар да не се бе стигнало чак до обвинение за изчезването на Ана.