Вечер го връщаха в новата му килия в затвора за малолетни. Наричаха ги „стаи“, но все пак си бяха килии. От стаята можеш да излезеш когато си поискаш; от килията не. Понякога тя вече го чакаше там. Усещаше миризмата ѝ още когато наближеше килията и стъпките му се забавяха, принуждавайки пазача да го побутва, сложил едната ръка на гърба му, а другата върху пистолета. Друг път идваше едва след като паднеше мрак и той се чудеше къде ли е ходила. Не му позволяваха да говори с другия обвиняем, така че не можеше да го попита дали момичето се явява и на него, дали дели времето си между двамата като момиче с леко поведение, което не може да реши кой от двамата си ухажори предпочита. Но не, как би могла да бъде и с двамата? Тя прекарваше всяка нощ с него. Когато и да се събудеше, тя беше там. Винаги беше там.
Когато стана почти на осемнайсет, го преместиха в друг затвор и тя го последва. За известно време го накараха да дели килията с друг, но това не продължи дълго. Съкилийникът му бе по-възрастен от него с десет години и миришеше на вкиснато мляко. Едното му око беше по-малко от другото и клепачите му бяха покрити със засъхнали гурели. Имаше криви нокти. Те напомняха тръни. Не говореше. Никога. Изглежда, че и не спеше, защото, докато се мяташе и въртеше на койката, момчето виждаше силуета на главата му да се надвесва над ръба на горната койка и да го наблюдава. На третата нощ, докато спеше, момчето беше нападнато. То знаеше какво иска по-възрастният мъж и се мъчеше да го отблъсне. По някое време виковете му привлякоха вниманието на един от пазачите и на другия ден го преместиха в друга килия и в друго крило, а съкилийника му пратиха в карцера. Момичето го утешаваше. Прегръщаше го в тъмното. Никой повече нямаше да му причинява болка.
Никой освен нея.
Три дни по-късно неговият мъчител се самоуби в карцера, като отвори артерия на лявата си ръка, разкъсвайки плътта си с ръждив пирон, за да остави кръвта си да изтече.
Онази нощ, когато дойде при момчето, момичето миришеше по-различно.
Миришеше на вкиснато мляко.
Той никога не спомена за нея пред психолог, пред пазач и пред когото и да било. За нея не биваше да се говори. Той беше неин и тя беше негова. Боеше се от нея, но си мислеше, че може би също така я обича.
Сега, години по-късно, в друга стая, в друг щат, искаше тя да дойде и да потвърди, че всичко това най-сетне бе свършило. И сякаш в отговор на желанието му изведнъж усети нейната миризма. Обърна се в леглото и я видя да клечи в сенките и да го наблюдава. Така се стресна, че изкрещя. Напоследък тя рядко го правеше. Когато влизаше нощем в стаята му, се настаняваше тихо до него, като пропълзяваше под юргана от долния край на леглото; или ако беше ядосана, смъкваше завивките му или стържеше по прозореца с нокът и му пречеше да заспи. Иначе си стоеше на своите места, и по-специално в мазето.
Ала откакто детективът го посети, тя се бе променила и той беше сигурен, че отсъствието ѝ бе свързано с него. Но пък от друга страна, вече не помнеше кога за последен път бе канил някого в къщата. Поведението на Рандъл не изглеждаше странно на никого в Пастърс Бей. Колкото по на север в щата навлизаш, толкова по-вероятно е да срещнеш семейства или индивиди, които не желаят да бъдат безпокоени, които предпочитат да си стоят сами. Мейн бе щат на пръснатите къщи, пръснатите градове, пръснатите хора. Ако предпочиташ останалите да живеят толкова близо, че да те чуват, когато се чешеш, има големи градове, които ще ти харесат повече. Ако пък искаш да си се чешеш на спокойствие, тогава Мейн е твоят щат. Дори местните му клиенти рядко стигаха по-далеч от коридора, когато се отбиваха да му донесат документи или да изяснят някой служебен въпрос. Той обикновено предлагаше кафе от любезност, канеше ги да седнат, но те рядко приемаха поканата, а когато я приемаха, момичето не проявяваше интерес към тях. По своему тя бе същата самотна душа като него. Те бяха двойка тъмни звезди, свързани помежду си от гравитацията на миналото.
Все пак Рандъл не беше отшелник. Посещаваше заседанията на градския съвет и се занимаваше безплатно със счетоводството му. Помагаше при благотворителните мероприятия, излизаше с лопатата да изрива пътеки за по-възрастните през зимата и дори се бе срещал, много за кратко, с разведена жена, която се бе преместила в Пастърс Бей от Квебек, за да рисува пейзажи, и работеше като доброволка в библиотеката. Тяхната колеблива връзка стана причина в града да плъзнат някои слухове, не на последно място защото се предполагаше, че Рандъл Хейт е гей. Фактът, че не е, разочарова онези, които считаха, че един счетоводител гей внася малко от така нужния колорит в социалния състав на Пастърс Бей, и които сега полагаха големи усилия да намерят друг, който да прилича на гей, за да се компенсира усещането за нарушаване на баланса.